Безкрайните редици махагонови очи я гледаха с очакване. Насили се да изтръгне нозете си от бетоновата локва страх и вина, в която бяха затънали. Застана пред следващата врата, погали замислено металните люспи на змея, служещ за дръжка, предусещайки ужаса, дебнещ отвъд. През главата й се стрелкаха думите на Червенокосата
”Дупката няма да се затвори лесно...Сега си уязвима.”
Потрепери колебливо. Дали не беше твърде рано да отваря следващата врата?
Не, не можеше да стои повече в този проклет коридор, трябваше да продължава да опитва. Вече беше преживяла какво ли не – колко по-зле можеше да стане? Сега знаеше какво трябва да прави, знаеше как да се защити.
Почувства нова сила да се разлива по вените й. Тръгваше от сърцето и си прокарваше път по цялото й тяло, с леко гъделичкане, като пъплещи мравчици. Погледна ръцете си, където златни нишки обрамчваха бледата кожа и завършваха в дланите й като две виещи се кълбета жълта светлина. Можеше да се справи с всичко, което се изпречи на пътя й.
Вратата пред нея сама се отвори. Пронизително скърцане, а зад него – мрак.
Плахо пристъпи прага и се опита да се огледа, но мрака полепна болезнено по зениците й.
- Ехо? – гласът й прокънтя като самотна камбана в изоставен храм.
Вдигна високо ръце и съедини двете кълбета над главата си. От тях лумна светлина, която разкри около нея кръг бетонен под, а наоколо мрака продължи да тежи. Стори й се, че навътре в помещението нещо проблесва. Закрачи натам, а кръга вървеше с нея, дебнат от всички страни от сенките на стаята. Различи насреща си решетки – до където стигаше светлината – нагоре и надолу, наляво и дясно – безкрайна редица стоманени решетки.
- Има ли някой там? – почти заповеднически и силно нетърпелив тон. Изненада сама себе си.
Разплете от кълбото светлина една златна нишка и я изпрати напред през решетките, за да разбере какво се крие там.
Миг... два..три..
Мрака изплю дълго пипало, уви се около светлата нишка и я задърпа. Стрелна се второ – мина през решетките и стегна момичето през кръста. Трето, четвърто, пето, безброй пипала я нападнаха, увиха я в безпардонна хватка и я тръшнаха в решетките, през които не можеше да мине. Притисната между два стоманени пръта, стегната като от огромна змия от шията до глезените, тя се бореше да си поеме въздух. Трахеята й беше смачкана, дробовете й – колабирали под натиска на тъмните октоподски пипала, впили жадно вендузи в плътта й. Започна да се замайва.
Бесните й мисли забавиха бурния си бяг до плавен валс. Усети топъл полъх по врата си. Настръхна. Мокрия връх на дълъг език проследи сънната й артерия от ключицата до ухото. Нисък ръмжащ шепот полази в него се изви като виолетов облак в черепа й:
- Моя си.
Едно пипало изви насила главата й назад към решетките, за да срещне чудовищната зъбата паст на своя похитител. Езикът нахълта нагло и грубо в гърлото й, давейки я със зловонния дъх лъхащ от дъното на разлагащото се същество. Две други пипала се промъкнаха под стегнатата хватка в ямата в гърдите й и жадно впиха вендузите си в беснеещото болно сърчице. В безнадеждността на тази фатална ситуацция, мозъкът й сякаш беше абдикирал. Тялото й изнемогваше бързо, а главата бе празна от всяка мисъл, завладяна от безпомощно отдаване.
Спомен се материализира в близо загубеното й съзнание.
Кървав кичур. Слонова кост.
„За да оцелееш, трябва да си готова да се бориш за себе си с всички сили, защото никой друг няма да го направи. Разбираш ли?”
Най-после разбираше.
Усети златните нишки под пластовете пипала. Грижливо ги събра към сърето си, където те се накълбиха и завихриха, отпращайки с тихо съскане двете пипала като изгорени. След това ги стрелна към главата си, изпарявайки виолетовия облак, покорил съзнанието й. Закашля се, под напора на лигавия мускулест език, гърчещ се на пътя на дъха й.
За момент всичко притихна.
Кълбетата в гърдите и главата й се завъртяха бясно и изстреляха снопове златни нишки към устата й, изхвърлиха с безумен писък - на който не вярваше, че е способна – осквернителя й и нахлуха във вонящите зейнали уста, изтласквайки го обратно навътре в мрака зад решетките. Пипалата отпуснаха хватката, сгърчиха се като червеи и го последваха. Тя стисна стоманените решетки и изпрати през пръстите си светещи пътечки, които плъзнаха като бръшлян, така че цялата редица метални колчета засия, обещавайки да държи звяра сигурно и дълго.
Строполи се пред тях, изцедена и доволна. Трябваше да се махне от там. Страхът още вибрираше от дъното.
Момичето се обърна към мрака зад себе си, с мъка се изправи и се залута залитайки, в търсене на изхода. Опита се да освети пътя си, както преди, но беше изтощила силите си, и мъждукаше като светулка в безлунна нощ.
Спъна се и падна по очи на ледения под. Умората затисна тялото й към него, сякаш океан залепяше скала към дъното си. Отровно безсмислие се настани в главата й. Защо да продължава да се бори? Толкова болка, а какво постига? Отново и отново се върти в кръг. Боли я, бори се, оцелява, после пак от начало. Ако просто остане тук, на този леден под, няма да я боли. Просто ще заспи, толкова е изтощена...Един дълъг сън не може да навреди... Очите й се бяха предали, съзнанието й ги следваше, светлите нишки присветваха и гаснеха, жички на крушка, примигваща в сетен напън.
Алено червено. Снежно бяло. Рязко и неканено.
- Ти сериозно ли? Стига, това е нелепо... Спри с лиготиите! Току-що пребори чудовище от най-висока долност, съвсем сама, със своята сила. Трудното мина, а ти си легнала да ми се предаваш! Пак ти трябвам аз, да ти наливам акъл в главата! Хайде, стягай се бързо!
- Ама..Какъв е смисъла?
- Какъвто беше, когато започнахме! Търсиш себе си! Никой не е казал, че ще е лесно. Но се справяш, нали?
- Да, предполагам...
- Колко ще е жалко, ако се предадеш след толкова усилия... Целият ми труд отива на вятъра! Аааа, не! Бързо ставай! Струваш повече от това! Ако ще падаш, нека да е в битка!
Подхвана я под мишниците и я вдигна на крака. Веднага след това изчезна.
С протегнати напред ръце, подобно слепец, момичето търсеше каквото и да е пред себе си. Накрая опря в груба грапава стена. Опипом тръгна по нея, с надеждата да намери вратата обратно към безкрайните редици махагон на бял фон. Накрая напипа нещо. Рамка, дърво, метал – дръжката. Нещо не беше наред. Наместо люспите на змей, тя усети обла дръжка с форма на топка, по която се виеше спирала.
- Няма значение, стига да ме изкара от тук!
Стисна топчето, завъртя и хлътна навътре. Мястото, на което се оказа обаче, далеч не бе ослепително светлия коридор, който очакваше.
Следва продължние...
© Доротея Всички права запазени