Генийчета: Дарът

 

   Камен клатеше доволно глава слушайки музика с огромните слушалки закриващи ушите му, а Рацата остави таблета и го ръгна леко в стомаха. Баща им каза нещо, но Камен не го разбра заради високата музика в ушите. Той махна слушалките и разбра, че са спрели и вече са стигнали село. Поредната година на любимото му село с братовчедите. Брат му Радослав по прякор Рацата вече бе изскочил от колата и се бе хвърлил в прегръдките на дядо си и баба си. Но той вече беше голям да се лигави като брат си. Тази година бе навършил четиринадесет години и от есента щеше да постъпи в гимназията по информационни технологии. Това беше мечтата му. Той прегърна първо дядо си, после целуна по бузата баба си и също я гушна.

 - Камене, ела да вземеш чантите… - извика баща му сваляйки багажа от колата им. Камен се намръщи, поглеждайки нагоре с неприязън но пое двете чанти и се запъти към къщата. Брат му бе взел двете раници с лаптопите и вървеше след него. Те изкачиха външното стълбище и влязоха на втория етаж. В антрето ги лъхна на билки и застоял въздух. Камен се усмихна! Почувства се толкова щастлив, а спомените нахлуха в главата му.

Влязоха в тяхната стая и оставиха багажа после Рацата плесна Камен по задника и му извика:

 - Бате, ти гониш… - и се втурна тичешком по стълбите. Камен поклати глава, но после се втурна по брат си. Рацата вече тичаше в страни от насажденията към реката. Камен мина тичайки покрай майка си, която го изгледа сърдито, но нищо не каза. Просто продължи разговора си с баба им. Когато Камен стигна реката се огледа но не видя брат си. Учуди се, къде ли би се скрил. Не играеха на криеница, а на гоненица.

 - Бате, тук… - чу гласа на Рацата някъде отвъд реката. Погледна към горската пътечка, която се извиваше след реката.

 - Къде си Раца? – попита на свой ред Камен.

 - Мини по големите камъни, и после по пътечката и ще ме видиш! – уточни по-малкия брат. – И побързай…

Камен не искаше да се мокри, бе с новите си маратонки. Но до сега никога не беше пренебрегвал по-малкото си братче. С премерен скок скочи на първия голям камък. Приготвяйки се за следващия скок леко се хлъзна и загуби равновесие, но приклекна и се хвана за камъка с двете си ръце и не можа да се намокри. Леко се изправи пак и с дълга крачка се прехвърли на следващия камък. От него на следващия, и така до горската пътечка. После се затича и видя брат си, който стоеше до едно дърво загледан надолу.

 - Какво правиш, Раца? – каза Камен задъхан поглеждайки там където гледа брат му. Той гледаше в странна дупка на земята. В дупката  се преливаха цветни светлинки.  – Какво е това?

 - Не знам, ти си големия брат. – Рацата отмести поглед.

 - Трябва да го проучим, но да изчакаме братовчедите. Те всеки момент ще са тук. – Камен прегърна брат си и двамата се запътиха по обратния път.

 - Изплаши ме, знаеш ли? – поде Камен след като минаха реката и отклонявайки се към плевнята. Той отвори дървената вратичка и влязоха при домашното стопанство на баба им и дядо им. Кокошките кълвяха по вътрешното дворче, а кучето Бенджи излая веднъж да им привлече вниманието. Децата се приближиха до него и Камен почна да го гали по главата, а кучето легна по гръб да му погалят коремчето. Рацата почна да му милва коремчето и се усмихна. После бързо се изправи и гушна брат си с думите:

 - Не исках, да те уплаша!

 - Знам! – Камен го погали по кестенявата коса. А от улицата се дочу радостен глъч. Любослав и Пламен – техните братовчеди бяха пристигнали. Камен и Радослав бързо се затичаха натам.

След около час време вече четиримата бяха преминали отвъд реката да изследват дупката на Рацата.

 - И казвате, от вътре се виждат светлинки? – учудено попита Любослав.

 - Да! – отговори Камен, с който двамата вървяха напред. Пламен  и Рацата си говореха за една нова игра, която излязла.

 - Тъкмо ще тестваме това. - Любе извади от раницата си малък дрон. – Има и инфрачервена HD камера, да го видим как работи. Вчера дойде от Китай. Камен го извади от кутията му посочвайки дупката. Любе веднага надникна и възкликна:

 - Еха, мега яко! – до него застанаха Пламен и Рацата.

 - Аз я открих… - похвали се Радослав а Пламен го потупа по гърба. 

 - Дали работи още устройството на телевизионната кулата, което поставихме миналата година? – попита Любослав, който взе дрона от ръцете на Камен и почна да го настройва. Миналото лято те се бяха изкачили на връх Кула, където от времената на комунизма има телевизионна кула. Там те поставиха свое изобретено устройство за прехващане на интернет от сателити. Любослав  предварително беше заредил батерията на дрона, а Камен извади лаптопа си от раницата и потърси мрежа. Усмивка премина през лицето му.

 - Момчета ударихме джакпота! – извика той.  – Свързахме се с космическия интернет на Мъск.

 - Майтапиш се? – погледна в лаптопа Любослав.  – Това е прекрасно. Трябва тази година на му направим ъпгрейд за да не ни усетят!

Четиримата поклатиха радостни главици. След още пет минути дрона бе включен в експлоатация и летеше над дупката управляван от Любе. На дистанционното имаше малко екранче, което те бяха клонирали на лаптопа на Камен, където тримата гледаха през двете камери на дрона. Момчетата нямаха търпение да разберат какво излъчва тези цветни светлинки.  Любе спусна дрона през дупката. Малкото хеликоптерче зажужа през тъмата. На компютъра младежите гледаха с перфектна картина разделения на две екран. В едната половина, те наблюдават стените на дупката, през другата камера гледаха как дрона се доближава до светлинките. Любослав не бързаше, тъй като следваше жестовите инструкции на Камен. На първото видео се виждаха добре изсечени в стената на отвора стъпала, а в страни от тях имаше даже и парапет. Но по-интересното беше на другия екран, който показваше самите светлини. Те продължаваха да си сменят цветовете. От жълто преливаха в червено, от червено в оранжево, от оранжево в зелено, от зелено в синьо, от синьо в лилаво, от лилаво в розово, от розово в бяло, от бяло отново в жълто и продължаваха в този ред. Камен мръдна ръка надолу и дрона под командването на Любе се спусна отново с около метър надолу, но картината се развали и Камен извика:

 - Спри! Издигни го…

 - Какво става, Камене? – попита Любе който все пак го послуша и издигна дрона над дупката.

 - Има електромагнитни смущения. – каза Камен давайки запис на клипчетата от дрона.  – Ако продължиш, дрона ще падне в дупката. Трябва да го обезопасим с нещо.

Камен погледна часовника си, той показваше 16:30ч.

 - Трябва да си вървим, че обещах на дядо да му наточим студена вода от Бялковото кладенче. – каза Камен. Любе го погледна с нежелание, но прибра дрона и след малко вече бяха пресекли отново реката.

 - Какъв ли електромагнит може да има под тази дупка? – каза по скоро на себе си Рацата. Но всички го чуха.

 - Утре ще разберем. – брат му Камен го помилва нежно по косата.

Баба им и дядо им заедно с родителите им бяха седнали на голяма маса под лозницата на двора и говореха за политика. Интересно, че всички бяха на различни позиции. Бащата на Любослав и Пламен, Георги като ги видя веднага извика:

 - Я елате тука.  – той стана от дървения стол и всички вкупом го последваха. Той ги заведе до врата на зимника, там всяка година мереше всеки един от тях колко е висок. Пръв застана Камен, като най-голям. Той се ухили и едвам сдържаше смеха си. А чичо му се скара:

 - Дръж се по-сериозно, това са сериозни неща! Един ден ще показвате на децата си къде съм ви мерил. – той взе един стар и ръждясал нож и отбеляза точно до края на главата му. Премери с една ролетка и записа :178см -Камен – 2023г. Камен се изкиска и избяга. След него застана Любослав, който се държеше по сериозно. Тъй като Георги му беше баща. Когато го премери, Георги записа :174см – Любослав -2023г. после направи коментар:

 - Трябва още да ядеш, за да стигнеш батко си. – Георги го шляпна зад врата. И повика на мерилото брата на Любослав, Пламен, след което записа и него: 169см – Пламен – 2023г. Пламен получи нежно дърпане на ухото. Накрая Георги премери и най-малкия братовчед, Радослав - Рацата. Записа и него: 163см – Радослав – 2023г. Рацата веднага се затича и отде при другите, които бяха взели по една туба за вода подготвени от дядо си Никола.

 - Имате един час да се върнете, че ще стане тъмно и ще ви отвлече някоя самодива в гората. – каза дядо Никола. Те кимнаха и бързо пресякоха шосето. Отсреща минаха покрай кметството, надничайки през мръсните прозорци, но кмета бай Йовко го нямаше там. Те се изкачиха на Полугаря - местност, която в миналото е давала големи количества зърнени култури, но днес пустееше. Огромната равна нива, днес вместо жито или овес бе обрасла с нисък трънак и високи треви. Полугаря бе върнат на собствениците си преди повече от тридесет години, но те очевидно не я искаха. Старото ТКЗС се бе разпаднало и нямаше кой да обработва земята, за това гората си я прибираше обратно. Децата тръгнаха по черния път за връх Кула. Там на телевизионната кула миналата година бяха закачили устройството, с чиято помощ ползваха интернет в околността.  Но те сега нямаше да се качват толкова високо.

Слънцето препичаше като за последно, тъй като му оставаше около час да огрява този балкан. По пътя срещу тях се зададоха две момичета. Двете внучки на баба Мара, която беше през две къщи от тях. Мария и Катя бяха пораснали, вече бяха на 14 и 12 години. Черните им коси се вееха от слабия планински вятър. Момчетата когато ги видяха се умълчаха, а погледите на Камен и Мария се срещнаха и сякаш не искаха да се разделят. Камен едвам промълви:

 - Зд..р..авей, здравейте… - той сведе глава засрамен. 

Мария се усмихна и отвърна, преди сестра ѝ да се разсмее:

 - Здравейте момчета. – нейните кафяви очи следяха сините очи на Камен.

Катя взе да се хили виждайки притеснения Камен, който бе почервенял. А Любе веднага добави, за да спаси братовчеда си:

 - Къде се разхождате комшийки?

 - Търсим смели момченца … - каза закачливо Катя, която не спираше да се смее, прикривайки с ръка ортодонтския апарат на зъбите си, за изправяне на захапката.

 - Ами ние сме достатъчно смели. – изпъчи се напред Пламен, последван от Рацата, който направи нинджа стойка и даже скочи срещу невидим несъществуващ враг с крак напред.

 - Аз съм дете-нинджа… - извика след това, а всички се засмяха на изпълнението му. Той се засрами и се скри зад Пламен правейки се че го няма.

 - Ще се виждаме това лято, нали? – попита Камен, който гледаше Мария.

 - Да, тука сме до септември. – примигна Мария и се засрами на свой ред. А сестра ѝ каза:

 - Довечера ще играем на жмичка в старото училище на центъра, ще ви пуснат ли?

 - Ще дойдем! -отсече директно Любослав. И те се запътиха към Бялковото кладенче.

 - До тогава…- изрече Камен не откъсвайки очи от Мария, която му кимна усмихнато. След като отмести поглед се забърза малко за да стигне другите, но когато ги настигна извърна глава и видя, че в същия момент и Мария се обърна. Двамата смутено извърнаха поглед. И след малко пак се хванаха, че се гледат. Но следващия завой нагоре по пътя вече развали играта. Нямаше как вече да се виждат. Това леко натъжи Камен. Любе забеляза тъжната му физиономия и го сръчка в корема:

 - Стегни се бате, една хубава мома и се заплесна вече! – каза той развеселено. Пламен и Рацата почнаха хорово:

 - Сватба, сватба, сватба…

 - Я тихо малчовци такива… – направи опит да тръгне да ги гони Камен, но се спря веднага. Въпреки това двамата малки братя побягнаха напред, хилейки се.

 - Да минем по „трънливата пътека“? – опита да смени темата Камен. – По пряко е!

Но Пламен и Радослав не спираха да го подиграват:

 - Камен плюс Мария равно на ВНЛ… – изплези му се Пламен тичайки обърнат с гръб, напред и завивайки през трънливата поляна. Това обаче му изигра лоша шега, защото падна в един шипков храст.

 - Марче, дай целувчица на батко. – на свой ред каза Радослав, който обаче виждайки братовчед си в храста започва да се смее, Камен го хвана и почва да му разрошва косата.

 - Не, не… - смеейки се викаше Рацата, който се отскубна и побягна напред по пътеката, последван от издрания му братовчед Пламен, който не спираше да се смее, въпреки раните си от издраните си крака и ръце. Те всички бяха по тениски и къси панталонки.

Бързо стигнаха го Бялковата поляна, където беше и Бялковото кладенче. Наточиха вода забавлявайки се и малко преди да се мръкне се бяха спуснали в село. Баба им беше сготвила агнешка дроб сърма и те бързо нападнаха чиниите, докато родителите им обсъждаха работата и заплатите си, а по-късно мъжете почнаха да говорят за футбол.

Когато се наядоха учтиво Камен попита дали могат да отидат в старото училище да играят с другите деца. Това бе шок за родителите им. Обикновено се затваряха пред компютрите, но днес искаха да ходят да играят с други деца, това беше прекрасно. Докато стигнаха до двора на старото училище слънцето бе преминало отвъд балкана, но на небосвода още не се бяха показали звездите, а небето бе станало оранжево. На пейките бяха седнали двете сестри от следобеда и си говореха с две други момичета. Таня и Роси. Таня беше на 11 години. Тя бе внучката на кмета бай Йовко, а Роси беше в съседната къща до къщата на кмета. Тя изглеждаше по-голяма, но те не я познаваха нито знаеха кои са баба ѝ и дядо ѝ.

 - Здравейте дами… - поздрави учтиво Камен, чието притеснение изби на лицето му. Насреща Мария му се усмихна, а сестра ѝ я ръчна леко закачливо, и каза:

 - Запознайте се с Таня и Роси. - момчетата подадоха ръце на момичетата и си казаха имената.

 - Май, казахте че ще играем на жмичка? -поде Любе потривайки ръце.

 - Да, чакахме ви! – каза все така закачливо Катя, която изгледа

от главата до петите Любослав, после попита:  – Как ще определим кой ще жми пръв?

 - Аз ще съм пръв! – каза Камен.  – Хайде крийте се, броя до тридесет. – зад едната пейка имаше дърво той скри очите си с ръка и се подпря на дървото почвайки да брои: - Едно, две, три… всички започнаха да се крият. В края на двора, който представляваше добре окосена и отъпкана поляна минаваше селската река. Там тревите бяха високи, момчетата се насочиха на там. Момичетата се лутаха на различни страни докато не чуха Камен да казва:

…двадесет, двадесет и едно, двадесет и две… - те се насочиха при момчетата и се прикриха в ниското дере във високите треви. Любо ги изгледа злобно:

 - Само бъдете тихи. – и четирите момичета кимнаха но се подсмихваха. Пламен прошепна:

 - Тихо де, вече спря да брои… - момичетата се усмириха и погледа на всички беше на къде се насочва Камен. Той тръгна към сградата на старото училище, която беше на около двадесет метра от мястото за заплюване, а те бяха на около петнадесетина метра. В момента, в който Камен стигна училището Любо даде знак на момчета и те тримата вкупом тръгнаха да се заплюват тичешком. Камен ги видя и той се втурна. Рацата стигна пръв и извика:

 - Пу, за мен!

 - Пу за мен … - Любослав беше веднага след него, но след тях до дървото стигна Камен:

 - Пу за Пламен. – извика той поглеждайки към реката и виждайки как се суетят момичетата, които бяха решили също да се втурнат но се бяха уплашили когато Камен се затича.

 - Ха-ха… - засмя се Камен и продължи: - Момичета виждам ви. Пу за… - той се засуети. - Пу за Мария…пу за Роси, пу за Катя и пу за Таня. Излизайте заплюти сте.

 - Не е честно, ти не ни виждаш! – извика Таня. Всички стояха принизени до реката.

 - Видях ви. Хайде излизайте… 

Играта им продължи до към 21ч когато кмета бай Йовчо дойде да прибере внучката си и комшийското момиче. Момчета заедно с Мария и Катя се за прибираха. Когато стигнаха до къщата на баба Мара, Катя избърза да влезе на вътре, а Любе избута напред Рацата и Пламен за да останат малко насаме Камен и Мария.

 - Благодаря за поканата тази вечер…- поде Камен леко плахо.

Мария свела поглед усмихвайки се му отговори:

 - Беше ми приятно, да играем на жмичка. Въпреки, че не ни видя в първата игра, а само ни чу.

 - Не, напротив… - Камен се почеса леко нервно по косата. – …видях си ви. Даже първо видях теб. Розовото ти отива, но много се вижда в храсталаците край реката.

 - Наистина ли мислиш, че ми отива? – рязко смени темата Мария вдигайки поглед и вглеждайки се в сините му очи, сякаш искаше да види дали ще я излъже, а той прокара пръст през светло кестенявата си коса, дърпайки я назад и също я погледна. После каза отново леко плахо, но вече с повечко увереност:

 - Да, мисля го! Розовото ти отива! – вече събрал смелост от усмивката ѝ продължи: - Розовото допълва и без това красивите ти черти.  – той вдигна ръка и докосна плахо лицето ѝ. Тя присви нежно очи и се отпусна за миг на дланта му. После изведнъж се стресна и побягна към къщата:

 - Трябва да вървя, лека нощ… - извика тичайки през двора. 

 Той и помаха и леко прошепна повече на себе си от колкото на нея:

 - Лека нощ…

Той бързо настигна момчета, които се моткаха малко преди следващата къща. Когато ги стигна, Пламен и Рацата почнаха да му правят муцки, все едно искат да го целунат, а Камен ги подгони. Пред тях всички взеха да се държат сериозно. На двора родителите им пиеха по бира и продължаваха да обсъждат проблемите на страната, света и войните. Момчетата поздравиха и бързо се намъкнаха в тяхната си барачка, която дядо им миналата година бе направил. Всички извадиха лаптопите и взеха да тършуват информация за подобни дупки по света. Но нищо не откриваха.

 - Странно, аз нищо не намирам. – заговори пръв Пламен.

 - И, аз…но някой се е опитвал да ни хакне рутер-устройството. – каза притеснено Камен.

 - Какво? – Любе минимизира търсенето в търсачките и отвори черен екран, който представляваше достъпа до устройството за разпространение на интернет от космоса.

 - Боже, имам множество следи за опити да пробият стената ни.

  - Да, сега ги анализирам, да видя до каква степен са успявали да проникнат. – каза Камен.

 - Бате, това не са хора, проблема е че говорим за изкуствен интелект създаден за проникване в такива системи като нашата. – каза притеснен Рацата. - Той няма да спре, за да почива! Ще продължава докато не пробие.

 - Божичко прав е! – Любослав прехапа устни докато натискаше бутони по клавиатурата. – Бате до къде стигна развитието на твоя изкуствен интелект?

 - Ами, ще трябва да го въведа в нещата, защото този ще проникне в системите ни.  – отговори Камен. Тази зима той бе хакнал Австралийската академия на науките, от която бе успял да се сдобие с проект за изкуствен интелект за защита от хакерски атаки. Камен бе започнал да го обучава и тренира в това да им пази базата данни и системите им. Те си бяха създали собствен интернет, с който бяха свързани техните компютри и рутери. Тъй като имаха и торент сайт, с който си финансираха разработките и някои глезотийки. Той влезе в домашния си компютър и благодарение на свързаността му с техния интернет го изтегли на лаптопа си. След което му въведе актуализация, която бе направил по път за село и го пусна. Изкуствения интелект пое защитата.

 - Ухаа… - извика Любе. – Това той ли е.

 - Да, току що го активирах. – Камен се усмихна наблюдавайки действията на творението си. Другите също се радваха на действията му.

 - И все пак е добре да вземем някакви мерки, защото се изправяме срещу богат и мощен противник. – каза сериозно Пламен. Той пишеше нещо на лаптопа си.

 - Ще го мислим утре като проучим дупката. – Камен закачи ухото на Пламен, ставайки от мястото си.  – Сега трябва да се наспим за да станем по-рано утре.

Всички се изправиха от местата си и се отправиха по стълбите към втория етаж. Родителите им още не си бяха легнали, но вече се приготвяха, защото се чу майката на Камен и Рацата:

 - Деца, зъбитеее! – и четиримата се качиха до стаите си после с четка в ръка се запътиха към банята, която беше на първия етаж.

Вече легнали по леглата си Рацата попита Камен:

 - Бате, спиш ли?

 - Ъхъ  - измънка сънено Камен. – Кажи дребен?

 - Целуна ли я? Мария? – прошепна малко по-тихо Рацата.

 - Не е твоя работа! – отговори подразнено големия брат. - Заспивай!

 - Кажи де, целуна ли я? – настоя Радослав.  – Аз съм ти най-близкия човек!

 - Знам, и те обичам много. – отнесено отговори Камен.

 - Батеее, кажи де? – не спираше да настоява малкото братче.

 - Оу, какво искаш? – изправи се Камен търкайки очите си в тъмното.

 - Целуна ли Мария? Кажи де? – Рацата също се изправи, а белите му зъбки лъснаха в тъмното.

 - Не можах… - каза с въздишка Камен.

 - Но ти се искаше, нали? Харесваш я?

 - Да, сега ще спим ли? – легна и се зави през глава Камен.

 - Бате? – отново се обади Рацата.

 - Спи ми се Раца!

 - Благодаря ти, че ми сподели! – при тези думи Рацата си легна и се обърна с лице към стената, прошепвайки: - Лека нощ!

 - Лека нощ, Раца… - Камен отви главата си и отвори очи. Не му се спеше, нищо че бе казал така. В главата му изплуваше образа на Мария. Меката и кожа, която бе докоснал, влажните и устни, които не успя да целуне… А в главата му кънтяха думите, които си бяха разменили. Мигайки с очи си мислеше, ако бе казал и това, ако не бе казал това, а бе казал друго. Мозъка му щеше да се пръсне, но от бързото протичане на процесите от деня, и докато се усети заспа.

Сутринта през открехнатия стар прозорец в стаята им навлезе мириса на домашни палачинки, която погъделичка носа на Камен, а после нежно се настани и в носа на Рацата. Двамата почти едновременно се изправиха и поглеждайки се извикаха:

 - Палачинкиииии…

Те станаха и набързо обуха късите си панталонки, след което хвърлиха тениските си за спане под възглавниците и си облякоха нови. Тропота от тичането в коридора към стаята на братовчедите се чу из цялата къща и събуди всички, което разгневи чинка им Елена която извика от съседната стая:

 - Ей, да не сте деца! Я по-тихо тропайте!

Но, те не ѝ обърнаха внимание нахлуха с гръм и трясък в стаята на братовчедите си.

 - Ставайтеее… - викаше с все сила Рацата. Но този път се чу тропане от първия етаж по стената това беше баща им, Петър:

 - Къде си мислите, че се намирате, цялата къща вдигнахте във въздуха. – извика той подкрепен от майка им:

 - Май, ще си ви прибираме към града, с нас! – заплаши тя със строг тон. Двамата братя Камен и Радослав Чакърови направиха уплашени физиономии и сложиха показалци пред носовете си.

След малко четиримата бяха под лозницата и закусваха палачинки с мед или домашно сладко. Камен си мажеше с петмез. Той много го обичаше. Другите предпочитаха или мед или сладко от ягоди, но Камен си мажеше палачинките само с петмез. Това бе любимото му сладко.

Малко по-късно изпратиха родителите си към градовете им и се запътиха да изучават дупката. Дядо им ги бе снабдил с въжета, а те си имаха фенери. Не бяха казали цялата истина на дядо си, но въпреки, че той знаеше това им имаше доверие.

На бързо преминаха през реката по камъните и стигнаха оттатък брега. Рацата веднага се затича по пътеката но изведнъж се спря:

 - Момчета… - извика той. – Това нормално ли е?

Всички се втурнаха да погледнат. Дупката се беше разширила и над нея летяха няколко камъка и две средно-големи дървета. В момента когато всички се събраха до Рацата дупката погълна камъните и дърветата и придоби предишният си вид.

 - Божичко… - ахнаха всички вкупом. Камен бързо погледна часовника си. Часа беше точно 10:03 минути. Той си извади бележник и го записа.

 - Раца помниш ли колко беше часа вчера когато откри дупката? – попита той малкия си брат. Рацата се почеса по главата и направи някаква интересна физиономия, с която си придаде повече важност, от колкото наистина се чудеше и отговори:

 - Мисля, че беше дванадесет без десет!

 - Да, ние пристигнахме в 12:12 минути. – каза Любослав и допълни: - Направи ми впечатление заради съвпадението на цифрите.

 - Добре, да кажем че е било 11:50 минути. Най-вероятно тогавашното поглъщане е било по-малко и е било минало, за това не сме го видели.  – той си записа нещо в бележника. После извади лаптопа от раницата си.

 - Любе моля те вижте дали Мъск не е успял да ни пробие, да не се окаже, че са ни хакнали? – всички извадиха лаптопите си. А Камен извади на екрана някакъв изчислителен софтуер, който беше с японски йероглифи, които се сменяха на български. Въведе данните, които имат и го остави да работи. После се насочи към дупката. Рацата го видя и извика:

 - Бате, внимавай…

Той се обърна, усмихна му се и кимна. Погледна в дупката, на екрана му се появи информация, която се изписа на японски, но после се смени на български: ТВЪРДЕ МАЛКО ДАННИ!!!

Той я видя и се намръщи. От реката се чуха познати гласове:

 - Хей, момчета какво правите тук. – това беше гласа на Катя, а после последва покана и от Мария:

 - Ние отиваме да се разходим към Гергев вир, ако искате елате?

 - Добре, ще минем по-късно.  – Камен се опита да бъде любезен, въпреки напрегнатата ситуация, защото не искаше да обиди Мария.

 - А, това лаптопи ли са? – Мария забеляза, че всички са хванали лаптопите си. Тя тръгна към тях по пътеката, шарената и къса рокля се поклащаше, а сестра ѝ веднага я последва. Камен и Любослав застанаха така, че да скрият дупката, но Рацата ги издаде:

 - Правим проучване на дупката! – каза той посочвайки зад двамата по-големи батковци. След което получи един шамар зад врата от Любослав. – Оу.

Камен и Любослав се отместиха, а Камен каза притеснено:

 - Ами, занимаваме си се..

 - Я, какви готини светлинки. – възкликна Катя.

 - Да, интересно какво ги излъчва? -попита Мария поглеждайки Камен.

 - Още не знаем! – отговори той. – Но, ще разберем!

 - Искаме да помогнем! – каза Мария надничайки в дупката.  Камен я подхвана през корема с думите:

 - Внимавай, не знаем колко е дълбока! – Мария му се усмихна и се вгледа в сините му очи. След което каза леко меланхолично:

 - Може да ме пуснеш вече няма да падна! – усмивката и не спираше да грее, въпреки забележката. Камен я пусна притеснено и каза :

 - Как ще ни помогнете?

 - Не знам още… - тя надникна в лаптопа на Любослав и си продаде важност, че разбира какво гледа. Но всъщност не разбираше нищо. Зад лаптопа на Пламен застана и Катя имитирайки сестра си. Пламен я изгледа с недоумение и клатене на глава. Любослав се обърна към Камен:

 - За сега проблема с интернета е решен, в наша полза! – тракайки по клавиатурата с една ръка Любослав пишеше нов ъпгрейд на рутер-устройството за да може да подсили защитата.  – ИИ-то ти, е свършил страхотна работа, но аз за всеки случай пиша нов ъпгрейд. Знаеш добре, че това създание няма да спре.

 - Какво създание? – попита Мария. Любослав се усмихна и погледна Камен, който се почеса притеснено, знаейки че това вече е незаконно и каза:

 - Изграждаме една игра…

 - Така ли? – попита Пламен, а Рацата усетил се, че този път трябва да запази тайна леко го ритна и му каза:

 - Да, с бате я почнахме снощи преди да заспим и той я прати на бате Любо за консултация, не ти ли е казал?

 - А, тази игра! – чатна се Пламен.

 - Хайде да вкарваме дрона! – каза Любослав, който подаде лаптопа си на Мария. След което извади подготви дрона си. Камен го върза с въже и се приближи до дупката. Погледна в нея и видя, че светлинките не спираха да се сменят.

Дрона вече кръжеше над дупката и Любо внимателно го спусна надолу, Мария бе дала лаптопа на Любослав в ръцете на сестра си, за да гледа през лаптопа на Камен. Този път осветлението на дрона бе модифицирано и видимостта бе още по-добра. По стените на дупката имаше странни рисунки на различни геометрични фигури. На който Мария хвана някаква последователност. Взе тефтера на Камен и ги записа.

 - Да те се повтарят… - каза тя.  – Ако ги съпоставим и сравним с букви от глаголицата…

Тя взе лаптопа на Любе от ръцете на сестра си и извади от търсачката глаголическата азбука. После започна да изписва гладолически букви под самите фигури.

 - Бате получават се думи. – каза Пламен, който видял какво прави Мария избърза и попълни всички букви, и накрая ги преведе на кирилица: ПОМОЩ. АЗ СЪМ ДОЛУ. ПОМОГНЕТЕ!

 - Браво, Мария. – каза Камен. После се обърна към Любослав:

 - Спусни още Любе…  -той кимна и дрона полетя още малко на долу. Тук картината се развали както беше и предния ден. Но все още се виждаха геометричните фигури и стъпалата за слизане.

 - Още, малко брат‘чед… - каза пак Камен, а дрона отново се спусна с около метър надолу, картината се размаза и вече нищо почти не се виждаше.

 - Мисля да го издигна, няма никаква видимост.  – каза Любе, а Камен му кимна за съгласие.

 - Ще трябва да слезем!  - каза Камен. – Аз ще се спусна, но ще ме вържете с въжето на дядо.

 - Ще те последваме като слезеш, няма да те оставим там сам! – каза Любе докато връзваше през раменете и кръста по-големия си братовчед. Камен кимна и погледна Мария, която го гледаше притеснено:

 - Ей, внимавай там долу.  – тя го помилва по бузата, а Камен кимайки ѝ се усмихна.

 - Интересно, кой или какво е долу. – поде Рацата.  – Бате, пази се. Аз си имам само един брат.

Очите на Рацата се насълзиха, макар че той ги избърза тайно в тениската на брат си когато го гушна.

 - Спокойно, няма да се отървеш така лесно от мен.  – каза Камен с най-голямата усмивка на която бе способен. Той отново погледна Мария и се спусна полека по стъпалата държейки се за ръцете на Рацата и Любе. След миг видя парапета и се хвана за него. На шията си бе окачил един фенер, който го осветяваше, а на кръста за колана бе закачил друг който осветяваше краката му. Спускането не продължи дълго. Той усети че е като в безтегловност. Когато освети с ръка парапета видя че го няма. Някак той се бе пуснал, а стъпалата бяха изчезнали. Сърцето му взе да тупти засилено. Погледна нагоре там нямаше нищо. Всичко беше изчезнало. Камен хвана фенера, който висеше на шията му и го насочи нагоре. Но нищо не се виждаше. Светлината сякаш се поглъщаше от нищото. Усещаше тялото си леко като перце и след миг под краката си усети твърд под. Тръгна да отвързва въжето но то бе изчезнало. Какво ставаше? Как въжето го нямаше? Все едно не бе връзван. Той освети наоколо. Стените бяха гладки и когато се приближи до тях светнаха в зелено и осветиха дълъг коридор. От нищото изведнъж се материализира Любослав.

 - Ха, как се появи тук? – учудено попита Камен. А в коридора думите му се повториха от идеално ехо, както в тръба.

 - Когато освободи въжето, аз се спуснах след теб. – ехото повтори и думите на Любослав, който посегна да се освободи от въжето, но и при него то бе изчезнало, с почуда каза: - Но кака?

 - Не знам, и при мен така стана. – каза Камен, и продължи с разкриването на неговата хипотеза: -  Предполагам, че някак сме преминали в друго измерение и всичко, което има връзка с нашия свят изчезва. Както и стъпалата и парапета…

 - Мислиш ли, че има нещо общо със случката миналата година? – попита неочаквано Любе.

 - Нищо не мисля! – отговори Камен и продължи, а ехото повтаряше:  - Тук нещата са по странни…

 - Да, и тези светещи в зелено стени?  - Любе докосна плахо едната стена. По стената се образува следа в по-тъмен цвят, постоя така докато двамата младежи я наблюдават и след около минута се сля с другия цвят. Камен и той леко докосна стената, която на допир беше топла и жива. Да, странно но тя изглеждаше като жива. Самата стена представляваше като живо и течно желе.

 - Еха… - възкликна Камен. Докато се чудеха на стената до тях се материализира и Рацата, който се бе уплашил.

 - Батеее… - хвърли се в прегръдките на брат си, той. – Какво стана как изчезнаха стъпалата и въжето, с което ме върза Пламен?

 - Предполагам, че сме преминали в друго измерение или нещо такова. – Камен пусна от прегръдката си малкия си брат и му показа стената. Той на свой ред също я докосна и се смая. Тогава Камен видя раницата на гърба на брат си. Той побърза да извади лаптопа му.

 - Какво ще правиш? – попита Любослав.

 - Ще проверя нещо! – той пусна лаптопа и каза: - Да, виж… 

Той показа нещо на лаптопа на брат си. Рацата се присъедини към брат си и братовчед си, а  Камен поде:

 - Вижте, ако бяхме в нашия свят лаптопа щеше да търси мрежа. Но тук нито търси мрежа нито я има. – той натисна няколко бутона: - А, като му дам търсене на мрежа нищо не се случва. Даже и не започва да търси.

 - Значи си прав! – заключи Любе.  – В друго измерение сме?

 - Ами, не… -  Камен отсече, а Любе го изгледа учудено и смаяно: - Мисля, че сме в някакво безвремие!

 - Какво е това, бате? – попита Рацата.

 - Не знам. – започна отговора си големия брат. – Не знам дори дали съществуват такива места. Но никога не съм чел за място като това. Знаете че физиката ми е слабост и научих и руски и английски заради нея. Няма изследовател, който да е писал за нещо такова. Поне не съм попадал. Когато Камен си довърши мисълта се материализира и Пламен.

 - Момчета добре ли сте? – другите се вкопчиха в него вместо отговор. Голямата обща прегръдка продължи около минута. Рацата на бързо го въведе в положението докато големите им братя се чудеха какво да правя. Пламен бе свалил и дрона на Любослав. Интересното бе, че той летеше, но не предаваше картина.

 - Можем ли да го вържем към нашата вътрешна мрежа? – попита Пламен.

 - Да, можем да опитаме нали Любе? – попита Камен.

 - Да, нищо не губим, но лаптопа трябва да е и рутер. – Любе взе лаптопа на Рацата, а Камен се обърна към Пламен:

 - Нали момичета не възнамеряват да идват?

 - Не, обещаха да чакат горе и ако не се върнем до следобеда да повикат помощ.

 - Това е добре! – усмихна се Камен, който наблюдаваше Любослав как въвежда настройките по дрона.

Пуснаха дрона, но картина така и не извадиха.

 - Ще сме на сляпо, без дрон! – констатира леко с ирония Пламен, който помагаше на Рацата да прибере лаптопа си. Те всички тръгнаха по коридора заедно и вървейки напред видяха как цвета на стените се променяше. От зелено стените взеха да светят в оранжево. Те с почуда продължиха без да спират. Колко по напред вървяха толкова по различни ставаха като цвят стените. От оранжево преминаха в червено, след което се смениха на синьо, а от синьо на жълто.

 - Няма никаква логика в тези цветове!  - каза Любослав.

 - Няма! – съгласиха се всички, но Камен го изрече на глас.

Докато се усетят стените светеха в приятна бяла светлина, а в края на коридора се виждаха странните променящи се светлинки от дупката, в която влязоха. Камен ги посочи с ръка:

 - Но това са същите светлини? – каза той.

 - Да, и като че ли ни викат. – забърза към тях Рацата. Камен го хвана за рамото и му каза да не бърза.

Но светлините се приближиха, а не те. Някак пред тях се появи огромна безцветна врата, която излъчваше тези разноцветни лъчи от светлина. Трудно може да се опише нещо, което нямаше цвят, но тя бе някак призрачна, но въпреки това не се виждаше какво има зад нея, а разноцветните светлини извираха от нея.

 - Еха, много е красива. – възкликна Пламен, който посегна да я пипне, но Камен го спря с думите :

 - Не бързай, може да е опасна!

 - Да, брат изчакай… - намеси се и Любослав, а Пламен ги изгледа леко ухилен и въпреки предупреждението я докосна. Камен и Любослав го изгледаха укорително, а Рацата като видя, че нищо не се случи и той я докосна.

 - Топла е… -  е каза Рацата.

 - Да, приятно топла… - ухили се Пламен. Камен и Любе се спогледаха и също докоснаха врата. Последва огромен безшумен взрив от разноцветни лъчи и врата се разпръсна като разноцветни лъчи, а момчетата се появиха в чисто бяло помещение. Стаята нямаше прозорци, нямаше и осветителни тела, но бе светло. На пода лежеше много висок възрастен човек с много дълги бели брада и коса, който държеше огромна книга. Той усети тяхното присъствие и бавно отвори очите си. Те светнаха в зелено! След което, мъжът се изправи. Тялото му бе повече от три метра високо. Великанът заговори някак странно с много и различни гласове, всички излизащи от него хорово:

 - Здравейте, аз съм Деветогист… – поде старецът. А децата слисани слушаха: - Роден съм преди осемстотин хиляди години в държава, която се създаде и разви в един друг свят, а после с помощта на нашите звездолети се пренесе тук и сътвори вас хората. В началото моите владетели искаха да заграбят вашия свят и да го погубят. За целта създаде вас за да ни служите. Но с времето нашия народ се смеси с вашия и вие ни претопихте. Останахме малцина, тези които носим познанието. Аз съм последния и искам да го предам на вас.

Стареца им подаде книгата, Камен пристъпи напред и я взе. Тя бе тежка. Но той се справи. Тръгна да я разлиства но не можа да я отвори.

 - Ха-ха-ха… - засмя се стареца с множеството си гласове. – Няма да може да я отворите. Тя ще се отваря само когато се наложи.

 - А, защо точно ние? – попита Радослав.

 - Някой някога ви избра, някой много по-могъщ и разумен от мен. Някога този някой бе избрал мен да водя вашите прадеди, но аз вече не мога за това предавам на вас книгата на вселенотворците. За разлика от мен вие сте четирима…

В стената се разтвори отвор и те видяха двете съседски момичета как се суетят около дупката в гората. Стареца им показа отвора с ръка и изрече:

 - Вървете, и променете света.

Те му благодариха и преминаха през отвора в момента, в който излязоха от бялата стая отвора към нея изчезна. Те бяха в гора но бяха получили безценна книга. Дупката около, която момичетата ги чакаха изчезна, и това ги шокира.

 - Момичета тук сме… - обади се Камен, а Мария когато го видя му се хвърли на врата му. Той я гушна тогава устните му срещнаха нейните, тази младежка целувка бе първата и за двамата.

 - Горчиво, горчиво. – всички други ги аплодираха, а Катя се загледа в Любослав, но когато той я погледна тя извъртя притеснено поглед. Но вече магията бе станала. Децата бяха пораснали и хормоните почваха да ги връхлитат…

 

Край

 

 Костадин Койчев – kovak

  16.05.2023г.