Преместихме се в нова квартира през лятото. Слънцето напичаше жестоко малкия южен таван и прозорците стояха денонощно отворени, с надежда вятърът да се влюби за малко в тънките дантелени пердета и да ни разхлади. Климатик нямахме, нито имахме пари да си купим. Кризата се усещаше в семейния бюджет като безмилостна кашлица, която с всеки месец ставаше по-силна и неприятна. Предстоеше кандидатстване на детето и всички бяхме изнервени до ръба.
След поредното преброяване на парите седяхме с дъщеря ми на малката масичка и прехвърляхме какво от списъка с пазаруване може да се изхвърли, за да изкараме седмицата. Беше сутрин и все още въздухът в портокаловия таван можеше да се диша.
Внезапно весела свирукаща мелодия достигна до ушите ни. Не беше чалга, а перфектно, прецизно до съвършенство изпълнение на любимото ми парче „Кукуш” на Кенеди и Кроке бенд. Изненадани, с дъщеря ми се засмяхме.
- Поздрав за мам от строителната бригада! - кокетно ме закачи тя.
- Защо мислиш, че е от строителите наоколо? - скептично репликирах аз.
- Няма кой друг да е – уверено заяви тя.
Заслушахме се отново. Определено свирукането беше на мъж. На някой, който, може би като моя съпруг, въпреки висшето образование, влачеше тухли и наливаше бетон, за да храни семейство?
- А може да е престарял побелял дядо, който си запълва времето, седи и свирука, докато бавно чете вестник – подразних я аз.
- Неее - дъщеря ми разочаровано вдигна ръце и се залепи до прозореца. – Трябва да е готин студент, който работи през лятото, за да си доплати семестъра и квартирата.
На свой ред аз се лепнах за прозореца. Оглеждахме блоковете отсреща. Прозорците на много от етажите бяха отворени, къде можеше да бъде този уникален талант?
- Не вярвам да е човек от строежите - упорито повторих аз.
- Не вярвам да е престарял дядо – предизвикателно върна топката дъщеря ми.
- Рано или късно ще разберем – не се предавах.
- Пет лева на бас? – лукаво ме погледна Яна.
- Пет лева? - възмутена запротестирах, но тя ме прекъсна. – От моята заплата, мам.
В това време мелодията на „Кукуш” замря и ние в очакване се погледнахме. „Лятно време” на Гершуин се разсипа като звезден прах над притихналите в жегата блокове. Чисто, топло, фино, свирукането се разстилаше като музикална вълнà над нас. Усетих как страхът, проблемите и отчуждението ме напускат лека-полека. Протегнах ръка и докоснах косата на моята пораснала дъщеря. Толкова рядко вече можех да я погалвам. Друг път би ме срязала, но сега само се усмихна.
Вечерта седяхме над студена диня и разказвахме на съпруга ми случката през деня, когато прекрасна мелодия се разнесе отново наблизо. Скочихме и тримата на прозореца. Беше късно, значи не е работник от никой строеж, беше някъде в блоковете или къщите около нас, но кой беше? Оглеждахме заспиващите сгради в тъмнината и веселите светещи прозорци, мелодията сякаш беше до нас и в утихналото тъмно наметало на нощта разсипваше вместо звезди, надежда.
През ден-два следващия месец чакахме с нетърпение да чуем Гершуин, както нарекохме свирещия човек. Мелодиите му се появяваха внезапно, напук на всякаква логика и изчезваха мистериозно. После се загуби седмица. Поглеждах нетърпеливо, напрягах слух вечер, когато всичко утихваше, но от свирукащия талант нямаше и следа.
Изпитите на дъщеря ми минаха повече от успешно. Чакахме класиране за Германия и бяхме в приповдигнато настроение. Платихме всички такси на фирмата–посредник и след няколко дни заминаваше. Детето отлиташе от гнездото, по законите на майката-природа.
- Така и няма да разбера кой е - тъжно каза тя, докато гледахме отворените прозорци и слушахме поредната великолепна мелодия.
Надвечер заваля и въздухът стана мек като кадифе. Духна вятър и отнесе задуха и тежката миризма на асфалт и изгорели газове.
- Искам да се сбогувам с лилиите – каза дъщеря ми. – Тъкмо ще се почерпим сладолед.
Паркът бе полупразен след обилния дъжд. Тук–там по пейките се виждаха седнали хора върху полиетиленови торби. Вървяхме към езерото смълчани и в един миг и двете се заковахме на място. Мелодията на свирена с уста „Кукуш” бе близо до нас. Обърнахме се на всички страни, завладяни от непреодолимото желание да разберем най-после кой е загадъчният свирец. Не го виждахме, но бе ясно от коя посока идва. Тръгнахме по мелодията и достигнахме езерото. Имаше хора само на една пейка и те бяха с гръб към нас. Приближавахме и треперехме от вълнение. Дъщеря ми стисна ръката ми, както когато беше на шест. Отговорих със същото. Нямаше никакво съмнение – на пейката седяха майка и син, а момчето свиреше с уста.
Седнахме срещу тях. Детето бе около дванайсетгодишно, светлокосо и светлооко като ангел. Свиреше с цяла душа, а майката беше странно притихнала до него. Нещо не беше наред.
Щом мелодията приключи, то се обърна към нея и направи няколко знаци с ръка. Детето бе нямо.
Обърнахме се едновременно една към друга. И се прегърнахме...
© Илияна Каракочева Todos los derechos reservados