Или какво е правил Чарли по време на последната мисия на Лизи и Финиан

Щом Финиан се нахрани, заяви, че се качва до стаята, за да вземе екипировката си. Лизи пък се опита да отсервира, но успя да вземе само своята чиния, защото Флетчър и Казра грабнаха всичко останало и го понесоха към кухнята и никакви обяснения, че това й е работата, не успяха да ги спрат. Така не й остана нищо друго, освен да излезе отвън и да чака.
– Пази се. – каза й Чарли.
– Ще се постарая. – обеща му Лизи.
Сам отиде до нея и я прегърна.
– Скоро ще се видим пак.
Изненадана, тя остана застинала за момент, но после бързо обви ръце около кръста.
– Да, затова не се тревожи.
– Елизабет. – заповедническият глас, който дойде от хана, накара гърдите на Сам да завибрират от тихо ръмжене, а ръцете му да се стегнат около нея: – Тръгваме.
Момичето мислеше, че знае какво ще намери на лицето на Калахан, но изобщо не беше готова да види отвращението, което свиваше устните му. Защото Сам я прегръщаше – нея, Сянката. Познатата празнина започна да пари гърдите й, този път размесена със срам и, изненадващо, раздразнение. За пореден път страшникът я караше да се чувства като нещо, изчегъртано от дъното на някое блато.
– Идвам. – каза му, преди съвсем демонстративно и нарочно да се повдигне на пръсти и да целуне Сам по бузата. Съвсем леката му усмивка й подсказа, че въобще няма против да е използван по такъв начин. – До после.
– До после, амара. – усмихна й се, стисна я леко за рамото и я пусна да тръгне.

Вратата на хана все още не се беше затворила, когато Сам се стрелна нагоре по стълбите. Чарли побърза да остави мръсните чинии на кухненската маса и го последва.
– Отиваш след тях, а? – извика мошеникът след него.
Сам изръмжа.
През годините, в които го познаваше, мошеникът можеше да преброи на пръсти случаите, в които убиецът беше гневен и дори в тези редки моменти комуникацията с него се свеждаше до кратки изречения с равен и студен тон. Откакто момичето се беше появило, емоциите на Сам бяха много по-човешки. Чарли щеше да бъде винаги благодарен на Елизабет за това, че изкара приятелят му от имитацията му на ходещ мъртвец, но тъпанчетата му също така в момента я мразеха, защото все още не беше казала на Калахан да се пръждосва.
– Да. – думите най-после се изясниха, след като ехото от ръмженето престана да клати дървеното стълбище.
От долният етаж глъчката замлъкна. Тишината беше последвана от звъна на монети, забързани крачки и хлопването на вратата. След това някой се оригна шумно и всички започнаха да говорят отново. Чарли се усмихна и отново тръгна след Сам. Една от вратите на втория етаж се беше отворила и от нея обърканите лица на млад мъж и жена, които не изглежда да бяха женени, или поне не и един за друг, проследиха убиеца. Сам мина безмълвно покрай тях и двойката затаи дъх. Чарли побърза да ги успокои, че исполинът е просто прекалил малко с хe’ера и лично той ще се погрижи да не ги притеснява повече и умело ги натика обратно в стаята им.
През това време убиецът вече беше стигнал до вратата към покрива и я отвори без дори да осъзнае, че е залостена. Мошеникът разтри слепоочията си и побърза да хване тъжно люшкащото се резе, преди да падне от зейналата врата.
– Искаш ли компания? – извика Чарли с излизането си на покрива.
Сам спря и се замисли за момент.
– Не. – изръмжа отново, този път малко по-контролирано.
Времето беше достатъчно мошеникът да го настигне. Чарли сложи ръка на рамото на огромния убиец и стисна леко.
– Не убивай страшника. – каза той тихо, след което побърза да добави – На Елизабет няма да й хареса.
Сам пое дълбоко въздух, все едно преценяваше дали разчленяването на Калахан все пак няма да си струва, но след това кимна в съгласие. Чарли го пусна и убиецът скочи към неосветената улица зад хана.
Мошеникът въздъхна и проследи силуетите на Калахан и Елизабет, които вече бяха на известно разстояние от странноприемницата. Отиваха някъде на запад към по-богатите квартали на града. Ако Чарли се загледаше и не изпуснеше момента, можеше да види и тъмен силует, която прескачаше от сянка в сянка, бегло следваща същата посока.
Скоро фигурите се загубиха в далечината, но мошеникът продължи да гледа. Постепенно вдигна очи от улиците към хоризонта. Силуетът на града, бледо осветен от атешите, дори сега му изглеждаше необикновен. Имаше толкова много къщи, толкова много улици. Дори светлините бяха толкова по-ярки от тези, с които беше израснал. В детството му имаше единствен път, който минаваше през селото. Улици – дори не знаеше какво значи думата, а единствената светлина през нощта бяха факлите след крайните къщи, които упътваха закъснелите пътници към селото. Нощта беше толкова тъмна, когато беше дете. Дори в къщите през повечето време единствено огнището осветяваше малката обща стая. Само ако се наложеше, се палеха светлинките – малки, напоени с мазнина тръстикови пръчици, които служеха като свещи. Маста беше скъпа и свещите бяха само за писаря и за старейшината – тези, на които наистина им трябваше по-ярка светлина. Чарли веднъж беше видял маслена лампа на колата на един от малкото търговци, които минаваха през селото. Тогава не беше могъл да повярва колко ярко свети този чудотворен фенер. Никой от приятелите му не можеше. А какво ли щяха да кажат, ако видеха как сега светлината беше по улиците навсякъде около него. Домът му беше толкова различен, толкова далече. Чарли се зачуди дали все още нощите там бяха толкова тъмни или някак си светлината на магическите фенери не си беше проправила път в това малко село, което толкова се страхуваше от магията му.
Погледът му спря върху високата, изящна кула на гилдията на магьосниците. Беше най-ярката сграда на хоризонта и както винаги му се присмиваше на фона на заобикалящия го град. Магия. Затова беше напуснал дома си и затова беше дошъл тук, в този странен град. Не веднага. Отне му години скитане и четене на всеки странен ръкопис или забравен том, за да открие мястото, където можеше да намери отговорите, които търсеше.
Години по-късно Чарли все още не беше стъпил в кулата. Беше дошъл в Ан Налат, за да разкрие тайните й, но още дори не беше стигнал до него и намери нещо, което смяташе за невъзможно. Сам. Нито един магически текст не беше споменавал нищо подобно, а магьосниците в града дори не знаеха какво имат точно под носа си. Беше намерил магия, каквато не беше виждал никога преди и която не можеше да обясни. Комплексна. Жива. И изведнъж кулата не изглеждаше толкова важна.
Нежен допир по рамото изкара мошеника от спомените му и той се обърна рязко, стискайки ледената дръжка, която беше започнала да се формира в ръката му. Трябваше му миг да познае усмихнатото лице на Насифа в тъмнината. Чарли се ухили неволно и последните му остатъчни мисли за странната магия се изпариха заедно с недовършеното заклинание.
– Ъм… Аз… – каза изненадано.
– Не беше нужно да чупиш вратата, за да излезеш навън. – момичето го прекъсна и кимна към ръката му.
Чарли направи кисела физиономия, когато осъзна, че все още стиска разбитото резе. Въпреки тънкия слой скреж по метала, мошеникът беше сигурен, че Насифа не го обвиняваше наистина за повредата. Момичето го беше хващало вече няколко пъти с изненадващо счупени неща из хана, които Чарли се опитваше да поправи. Елизабет наистина трябваше да изрита Калахан от живота си.
– Ще я поправя утре. – обеща мошеникът, надявайки се и този път това да е достатъчно, за да не го изхвърлят от гостоприемницата. – Ще бъде по-здрава от преди!
Насифа му се ухили още по-широко.
– Сигурна съм, че ще бъде. – след което го бутна с пръст по носа – На теб не ти ли писна да поправяш неща след този голям клоун?
– Никога! – отговори Чарли инстинктивно, но след това си даде сметка колко верни са думите му. Дължеше на Сам много повече от това да оправи няколко малки повреди, които бяха резултат от новооткритата човечност на приятеля му. Най-малкото трябваше да оправи последната голяма каша, която бяха забъркали.
– Ще трябва да ми се отплатиш някак за това, че не казвам на майка за тези неща. – закачливия глас на момичето го върна в сегашния момент.
– Вече съм ти длъжник за няколко подобни случая. – отговори Чарли. – Може би ще трябва да ти взема някакъв голям подарък?
– Може би ще ми вземеш подарък…
В този момент Насифа хвана яката му и го придърпа рязко.
– А може би ти харесва да си ми длъжник. – каза тя и мошеника внезапно осъзна, че устните й са само на няколко сантиметра от неговите.
Моментната болка от наранените му ребра изведнъж се разсея, сърцето му заби малко по-бързо и Чарли преглътна. Насифа избута назад онемелия чуждоземец, обърна се и започна да се кикоти, докато се прибираше обратно в хана.
Мошеникът вдигна резето, влезе в хана и притвори вратата. Нищо чудно, че го беше изпуснал – Насифа му изкара акъла и след това го зашемети още повече. Имаше неприятното чувство, че тя току-що му каза, че той е на ход в игра, която дори не знаеше, че играе. И някак си тази новина беше дошла в най-неподходящия момент. Чарли си даде сметка, че въпреки че имаше да оправя огромната бъркотия, която бяха забъркали със Сам, последните няколко дни той просто беше гледал в точка и се беше самосъжалявал. И то само защото го бяха набили? Чарли умствено се нахока. Дори да искаше да играе сега, беше загубил достатъчно време.
Беше достатъчно късно, че коридорът отново да е пуст, но глъчката отдолу продължаваше, което значеше, че Насифа…
Чарли реши, че трябва да се разсее. Наоколо нямаше никого и някак си не искаше да отлага тази работа. Мошеникът се концентрира върху вратата и по-точно върху дървото около дупките в рамката, където резето преди беше хванато с пирони. С няколко думи и жест с ръка цепнатините в дървото започнаха да се затварят бавно. Беше му отнело месеци да търси подходящ подход за работа с дърво, опитвайки се да манипулира водата и земните песъчинки в материала, докато един ден просто не му каза да расте с голямо количество земна атма. Все пак процесът беше бавен и мъчителен, затова мошеникът остави дървесината да се излекува и започна да търси изпадналите пирони.
Естествено, единия пирон се оказа на покрива и всичките бяха изкривени от силата, с която бяха изтръгнати, но поне не се бяха скъсали и металът изглеждаше в добро състояние. Чарли магически нагорещи изкривените гвоздеи и със замах и малко воля парчетата метал отново бяха прави. Мошеникът обърна силата на огненото заклинание и пироните изстинаха толкова бързо, колкото се бяха нажежили до червено.
Чарли разчисти зелените листа от рамката на вратата и постави резето на мястото му. Със следващото заклинание изтласка пироните обратно през желязната панта право в дървото, застопорявайки го, все едно разярен великан никога не го беше докосвал. Чарли огледа работата си. Определено не беше по-здраво от преди, но единствения начин да постигне нещо такова беше да постави постоянно заклинание върху метала и дървото. Стори му се, че не си струваше усилията, а и вратата към покрива изведнъж да се превърне в магически артефакт щеше да привлече неприятно внимание към таверната. Чарли въздъхна – щеше да живее с малката лъжа. За момент мислите му се върнаха на Наисфа, но бързо си наложи да престане и вместо това влезе в стаята си.
Тя беше една от по-малките в хана. Чарли предполагаше, че е бивш килер, чиято стена са изкъртили за прозорец и някак си са наврели легло вътре. Въпросното заемаше почти цялото помещение, освен тясна пътека, завършваща с малко шкафче от едната му страна. Преди да си поиграе с него, то бе ужасно окаяно и раздрънкано. Сега вече не се разпадаше само и дори можеше да се заключи, без да е възможно след това го отвориш и да прибереш ключа в него. Прозорецът беше прекалено голям за стаята и заемаше цялата стена срещу вратата, точно над възглавницата. Чарли, в ролята си на мързелив наемен убиец, одобряваше подобни прозорци, защото правеха работата му много по-лесна. Когато за пръв път се нанесе обаче, прекара няколко безсънни нощи, за да изкове защитна бариера върху стъклото, която да може да спре дори най-стабилните арбалети, до които можеше да се докопа. Аша не му взимаше много за наем на стаята, но според Чарли цената беше по-висока, отколкото помещението заслужаваше, особено в първоначалното си състояние.
За момент си помисли колко примамливо всъщност изглежда леглото, но бързо отпрати мисълта, седна до скрина и разнищи набързо бариерата, която беше поставил върху него. Чарли го отключи с новия му ключ, махна двойния гръб и извади стария компас. Огледа другите джунджурии, които беше взел от магазина си, или по-скоро от бившия си магазин, но реши, че засега не му трябва нищо от тях и сложи обратно двойния гръб.
Компасът беше изключително мощен и изключително полезен артефакт, но беше и изключително капризен. Работеше най-добре с визуално представяне на това, което търсиш. С по-малък успех можеше да кажеш на компасът какво търсиш и той би трябвало да намери най-близкото нещо, което отговаря на описанието.
Когато Чарли за първи път се докопа до компасa, това беше първото нещо, което провери. Поиска нож. Наоколо имаше десетина ножа и иглата сочеше винаги най-близкия. Но това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че всичко, което технически e нож, също влизаше в критерият за нож на компаса. Например разглобена ножица – дръжка, острие, не достатъчно дълго, за да е меч – нож! Иглата сочеше половината ножица, въпреки че на половин метър от нея имаше хубаво балансирана и наточена кама.
Това можеше да представлява голям проблем, но тъй като Чарли нямаше представа как изглеждаше маскираният убиец на приема на Садат, трябваше да разчита на езиковите познания на омагьосан морски навигационен уред, за да намери каквото точно търси.
– Искам да намеря убиеца на Садат. – каза Чарли тихo.
Иглата на компаса мигновено се завъртя рязко. За изненада на мошеника посоката беше към морето – много близка до тази, в която Калахан беше завлякъл Елизабет. Чарли заключи шкафа и възстанови бариерата върху него. След това се преоблече в дрехи, които бяха по-типични за местните богаташи, взе един шал, който да увие около косата си и излезе.

Моля последвайте Лизи тук :)

www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay