Мошеникът влезе в кръчмата. Не беше хан или странноприемница, не беше дори ресторант. Беше кръчма – много хубава и чиста, в един от по-богатите квартали на града, но кръчма. Що за човек би убил един от най-богатите хора в града, ако не и в държавата, и след това би отишъл да запива в кръчма?! Имаше повече логика да го намери в бардака с червената врата от другата страна на улицата! Но не, беше в кръчмата с най-малоумното име в града! Чарли беше видял голямата изрисувана табела над входа на “Ухиления Лешояд” и беше обиколил сградата три пъти, за да се убеди, че иглата на компаса сочи точно нея. И въпреки че го видя вече три пъти, пак не можеше да повярва на името!
Кръчмата беше полупразна заради сравнително късния час, но останалите клиенти бяха основно сополиви благородничета и синчета на магьосници, които прахосваха парите на родителите си за уж чуждестранен алкохол с високо качество. Чарли можеше да усети силната спиртна миризма, носеща се от повечето чаши и отворени бутилки, без дори да се приближава. Беше сигурен, че ако барманът сервира подобен бълвоч във Фриниa или дори в Рива, много бързо някой ще го изрита с всичка сила в топките. Естествено, затворения пазар тук значеше, че алкохол от чужда държава не може да се намери много лесно и малко хора всъщност знаеха вкуса на ривското бренди или фринийския коняк, които бяха последната алкохолна мода в Хайрани. И разбира се Чарли имаше няколко скътани каси от ценния алкохол, които беше планирал да продаде на търг след няколко седмици, преди Кантората да конфискува стоките му.
Мошеникът си проправи път през пияната тълпа и седна директно на бара. Поръча си хе‘ер. Съдържателят го изгледа кисело и високомерно, сякаш го обвиняваше, че няма вкус, но Чарли само махна чалмата си, вдигна пръст да посочи цвета на косата под нея и му се усмихна криво. Барманът кимна примирено и му сипа хе‘ера, преди чуждоземният му клиент да е решил да каже на останалите колко точно автентичен е алкохолът, който консумират.
С тежка и, след деликатен жест, вече запотена от студ халба в едната ръка и компас, скрит в другата, Чарли се обърна към голямото общо помещение на кръчмата. За щастие иглата не сочеше една от големите компании от приятели, които гръмогласно си разменяха приятелски обиди, хвалби и самохвалства, а към малка самотна масичка в ъгъла, обградена единствено от сенки. Висок мъж в черни и сравнително обикновени, но необичайни за заведението дрехи беше забил лице в дървения плот. На стената зад него имаше подпрян висок, отпуснат вързоп, който спокойно можеше да скрие дълъг магически жезъл, какъвто носеха повечето магьосници.
Чарли прибра компаса и се обърна отново към съдържателят.
– Какво пие този? – мошеникът посочи към отпуснатия на масата мъж.
– Нищо. – ухили се барманът. – Свършиха му парите.
Чарли го изгледа безизразно и мъжът въздъхна разочаровано, че чужденецът не е оценил хумора му.
– Арак.
Мошеникът се намръщи и отпи от хе‘ера. Аракът въобще не му понасяше, но понякога ситуацията изискваше жертви.
– Дай ми два и ако ме видиш, че се застоявам там – донеси още. – каза Чарли и подхвърли няколко златни монети, които бяха предостатъчни за цяла бутилка от местното питие.
Барманът, подушил добра сделка, се усмихна до уши и бързо напълни две малки чашки, преди чалнатият чуждоземец да си промени решението. С още едно голямо надигане Чарли преполови халбата си и я остави да го чака на бара. Взе чашките в една ръка и със залитаща крачка се примъкна до легналия на масата мъж.
– Чиче, какво се си успал? – извика мошеникът от няколко крачки разстояние. – Днес празнувам! Роди ми се син! Пий за мое здраве!
Още преди да успее да седне пред него, Чарли осъзна, че е направил грешка. Не от злобните погледи, които му метнаха пияните благородници, а от сълзите в очите на мъжа, когато той вдигна глава. Убиецът на Садат се опита да се усмихне, вероятно за да не обиди странния мъж, който нахално беше седнал пред него, но изражението му стана само още по-тъжно.
– Е, чиче! Какво ти е, бе? – попита мошеникът много по-тихо.
– Нищо, нищо. – мъжът се опита да го разкара с махване с ръка, но Чарли играеше пияница, който вероятно дори не би забелязал жеста.
– Недей така, чиче! Кажи ми какво има!
Убиецът не го погледна, но изчисти лицето си с мръсен ръкав. Черните дрехи изглеждаха с добра кройка, която да позволяваха свободно движение, но не бяха прекалено отпуснати, за да се заплитат при резки движения.
Чарли се усмихна меко.
– Чиче, аз съм родом от далечна земя и,въпреки че съм женен в Хайрани, още си спазвам обичаите, които майка и тейко ме научиха. – каза заговорнически мошеника. – Нека да ти помогна – така живота на моето момче започва с добро дело и цял живот ще има добър късмет.
Мъжът въздъхна, видимо отчаян от глупостите на очевидно препилия чужденец, но изглежда имаше добро пиянство.
– Няма как да помогнеш. – смотолеви убиецът.
– Кажи де, кажи какво има!
Мъжът въздъхна отново и явно се примири със съдбата си.
– Уволниха ме!
Чарли вдигна вежди, искрено учуден.
– Работих за един и същ човек дълго време като… – мъжът направи кратка пауза все едно думите му бягаха от алкохола. – Като пазач. Толкова дълго, че с годините станахме приятели. Но го убиха! Убиха го през свободния ми ден!
Мъжът се облегна назад и за момент нещо метално проблесна от ризата му. Вързопът на стената изведнъж изглеждаше по съвсем различен начин. Дълго леко извито дърво, отпуснато, но прекалено тънко за жезъл. Лък. Убиецът на Садат. Проклет глупав компас!
– Лош късмет, чиче, но ти не си виновен! – каза Чарли и му подаде арака.
Мъжът вдигна чашката и мошеникът направи същото. Съдържателят като ястреб се спусна, грабна двете празни чашки и остави две пълни с едно движение. Чарли и убиецът го изгледаха възмутено, но след секунда-две мъжът просто вдигна рамене и изпи и обърна и новата си чашка. Чарли избута неговата към мъжа със съчувствен поглед.
– Аз останах да работя за семейството му, както се очакваше от мен, – продължи убиецът – но днес господарката ме извика и ми каза да си тръгвам. Аз възразих, че съм най-добрия пазач на работа, но тя ми каза, че за нищо не ставам, щом не съм успял да опазя съпруга й. Дори не искаше да чуе, че тази нощ не бях в къщата.
Мъжът изпи арака пред него и тресна чашката гневно на масата.
– Трябваше да съм там тази вечер! Но Нала каза, че това й е свободната вечер и Лоним каза, че няма нужда да съм в имението с толкова много стражи наоколо.
– Недей така, чиче, не си виновен ти. Ще си намериш друга работа, сигурен съм.
Когато кантората чуеха, че “дълголъкият” е свободен от дълга си към Садат и семейството му, щяха веднага да го прикоткат. Естествено, Чарли не каза това на глас. “Дълголъкият” също беше чужденец, въпреки че се сливаше с местните много по-добре от мошеника. Според слуховете беше личният убиец на Садат с години, защото преди време благородникът му спасил живота в пустинята и чужденецът се заклел да пази него и рода му, докато е жив. Вероятно тази клетва беше това, заради което мъжът пиеше. Чарли отбеляза, че тази пустиня съвсем не е безопасна, ако нямаш професионален убиец под ръка.
– Не е само работата! Приятелят ми е мъртъв и Нала не иска да ме вижда от тази проклета нощ!
Чарли се намръщи.
– Знаеш ли какво, чиче! За приятеля ти не мога да помогна, работа не мога да ти намеря, но с тази Нала може и да се разбера! Кажи ми само къде да я намеря и ще я убедя да те види отново!
Дълголъкият го изгледа скептично, но явно аракът си казваше думата и мъжът вдигна ръка да посочи през далечния прозорец на кръчмата към червената врата от другата страна на улицата. Това обясняваше много.
– Добре, чиче, отивам! – каза Чарли и се закриволичи до бара, където даде на съдържателя още няколко монети и му каза да налива на злощастния убиец колкото арак иска.
Барманът го изгледа тъпо, но вдигна рамене и извади няколко малки чашки, които започна да пълни. Преди да си тръгне, мошеникът извади компасът. Както очакваше, след срещата с убиеца иглата висеше отпусната без да сочи на никъде.
С бодра крачка Чарли прекоси улицата и бутна вратата. Изненадващо, тя не подаде под натиска му, което беше нетипично за публичен дом. Мошеникът направи няколко крачки назад и изгледа двуетажната сграда неодобрително. Да, определено това беше бардак и беше от по-елитните такива. Чарли беше почти сигурен, че в преддверието имаше малък магазин, който продаваше стоки – дрехи, отвари и… играчки, които можеха да се използват както в заведението, така и вкъщи. Мошеникът се бе възползвал от услугите му, за да дрогира собственика на рядък пергамент, който Чарли искаше да копира, с мощен афродизиак. Мъжът имаше непоносимост към основната съставка в повечето приспивателни, но отварата от бардака успешно го беше изкарала от сравнително малката му къща за достатъчно време, та мошеникът да може да разплете бариерата върху сандъка, където стоеше свитъка. Естествено, от тогава беше минало известно време, но бардаците в Ан Налат не затваряха често.
Мошеникът направи нещо, което рядко правеше, когато искаше да влезе някъде – почука на вратата. След като никой не му отвори, почука по-силно. Половин минута по-късно запъхтян женски глас го смъмри от другата страна на вратата:
– Изчезвай, затворено е!
– Трябва да говоря с Нала! Или с някой, който я познава! – отговори настойчиво мошеникът.
– Нала я няма!
Жената изписка, след което се разсмя щастливо.
– Махай се! Частно парти! – дойде плътен мъжки глас.
– О…
Чарли отстъпи от вратата и реши, че може би е добра идея да дойде някой друг ден. След това извади компаса и въздъхна. Проклетото нещо може би не беше съвсем безполезно, но определено не го заведе там, където искаше.
– Искам да ме заведеш при маскирания магьосник на бала.
Иглата се събуди от съня си и се завъртя диво, само за да посочи за миг към Чарли и след това да падне отново безжизнено. Мошеникът изпсува и след това няколко пъти промени думите на ум, преди да каже тихо:
– Искам да намеря магьосникът, който уби Садат.
Иглата пак се стрелна, но този път магията не умря. Компасът отново сочеше на запад.
Магическият артефакт отново го отведе надолу към океана, към по-богатите квартали и на разклонението за брега стрелката посочи другия път – нагоре към скалите, към палата на а‘азвама, и по конкретно – към частта, която незимът обитаваше. През цялото време Чарли си беше мислил, че бунтовник е убил Садат неволно, но може би истината беше друга. Може би някаква политическа интрига на принца беше причината Садат сега да е мъртъв и може би точно той е искал бунтовниците да поемат вината за убийството. Това почти беше облекчение. Почти.
Стражниците щяха да са много повече около палата и, въпреки че дрехите му дори тук нямаше да бъдат необичайни, Чарли предпочете да се придържа към сенките. С всяка стъпка очакваше някой гвардеец да го му извика да спре или иглата да се завърти рязко и да последва някоя тъмна фигура, бягаща от палата след аудиенцията си с престолонаследника. Параноята му остана неоправдана – компасът го заведе до стената на огромния комплекс, а по пътя нямаше нито един патрул. Според плановете, които Чарли си спомняше, от другата страна на тази стена бяха цветните градини на незима. Проблемът беше, че ако прекосеше стената. магически аларми щяха да уведомят целия палат за присъствието му.
Мошеникът можеше да отдели няколко часа да разнищи фината аларма, но за разлика от бариерите, алармите вършеха работата си при първата грешка в разплитането им, а денят беше вече прекалено дълъг. Освен това беше почти сигурен, че компасът отново е объркал желанието му и го води на грешното място.
Чарли все пак не искаше да се откаже. Атеши бяха наредени по стените на палата и го огряваха ярко, така че да се вижда от целия град, но външните стени на градината явно не заслужаваха подобно осветление. Мошеникът избра най-тъмната част на стената и бавно започна да издига леден пиедестал под краката си, като събираше морската влага от въздуха. В процеса трябваше да си напомни няколко пъти да не поглежда надолу и по някое време всъщност замрази ботушите си в огромното парче лед, така че да не може да падне.
Когато най-после беше на достатъчно високо, Чарли извади компаса и погледна накъде го води. За щастие, стаята, към която сочеше компасът имаше голям прозорец, от който струеше светлина, и дори от това разстояние можеше да бъде различен някакъв странен силует, който се движеше. Мошеникът се концентрира и водата във въздуха пред него започна да формира голям овал. Малко по малко структурата започва да набъбва и скоро формираната леща беше достатъчно голяма, че да увеличи достатъчно образа от прозореца. Силуетите се оказаха два и бяха напълно ясни. Бяха незимът и любовницата му. Телата им бяха преплетени по начин, който предвещаваше само един изход на вечерта.
– Днес всички са като зайци. – промърмори Чарли. – Може би трябваше да отида да проверя какво прави Насифа.
Незимът лежеше, а момичето, или по-скоро жената, ентусиазирано… Мошеникът извърна поглед. Не беше правилно да гледа това. Вместо това се съсредоточи върху компаса. След няколко минути иглата мръдна.
Чарли вдигна поглед през лещата и видя как незимът все още лежи на леглото, но жената, все още гола, излиза от стаята. Иглата я следваше.
– Триста коня и едно магаре, боклук безполезен! – изпсува Чарли.
Глупавият компас пак беше объркал мишената. Можеше да повярва, че незимът е “магьосникът, който уби Садат”, но нямаше начин любовницата му да е отговорна за смъртта на благородника. Жената имаше някакви магически сили, но според това, което Чарли можеше да види, те въобще не бяха достатъчни, за да убият Садат или да направят илюзия на странен магьосник, който да атакува бала, камо ли и двете. Чарли се замисли. Сигурно беше от камуфлажа. Компасът работеше най-добре с визуална представа, така че може би камуфлажът на магьосника го беше объркал и някак си беше пренасочил иглата към любовницата – все пак Сам му беше казал, че той я е държал за гърлото. Трябваше да е това. И сега компасът беше закачен за нея, докато не беше достатъчно близо да я докосне.
Чарли изпсува. Пусна магията на лещата и водата се изсипа като леген на тревата по него. Леденият стълб я последва бавно в продължение на минута. Мошеникът се утеши вътрешно, че поне утре има път до бардака с червената врата и тръгна към хана.