Там, където живее сърцето..

Градът, където съм родена е най-странното и колоритно място на света...И не само заради природата, която не е повторена от Господ никъде на тази земя. Заради невероятните трансформации на сезоните...Заради аромата на мокра червена пръст...Заради специфичния вкус на онази мъгла, която я има само там...Заради най-зеленото зелено, което някога сте виждали и което се ширва пред вас, заедно с каменните групи в червено, за да изпъкне и посели завинаги сънищата ви...Заради тежките летни жеги...Заради дълбокия сняг, който обитава града едва ли не половин година...Заради дъждовните реки по стръмните улици, които са единствени, други просто няма...Заради най-розовоизбухващите изгреви и най-оранжевите залези, които някога са ме спохождали...Заради...
В моя град сезоните бяха отчетливи и се редуваха с едва ли не математическа точност...След бързия край на дългата зима, следваше яркозелената пролет, после горещото, набъбнало от туристи лято, най-шарената есен и ето ти отново дълбокия сняг...Ако сега някой ме попита кой е любимият ми сезон, няма да мога да отговоря еднозначно...Пролетта-нежна и красива, изпъстряше от февруари сухите листа в гората с резедавото на кукуряка, наситено синьото на синчеца, виолетовите, дребни и уханни горски теменужки... После, когато ставаше все по-топло времето, а чешмите на Чачин камък, онази в парка и Субашин лееха прозрачната си вода необуздано като пролетния растеж на всички растения, по крехката зеленина на полянките се прокрадваха петлета и кокошки-беряхме ги със снопове за да ги подарим на мама след всяка разходка до парка-разцъфваха парковите храсти, а финната дантела на току що показалите се листа на дърветата, радваха окото и носеха мир в душите...Когато минавате по алеята-единствена и никога добре поддържана-на градския парк, усещате такава странна хармония с природата, както на никое друго място. Тук там около нея се редуват високи скали, покрити с тъмнозелен уханен мъх, а в подножието из сухите листа, натрупани през много есени, като деца намирахме истински дъждовници и им се радвахме искрено. Дори вятърът не смее да наруши спокойствието на огряната от слънце пътека, по която по всяко време на деня се разминават пенсионери и майки с бебешки колички. Перфектното време от годината, в което да излезете на разходка и да поемете глътка от развихрящото се слънце, да поседите под сенките на големите дървета пред природо-научния музей и да попиете от онази единствена несмущавана от нищо тишина, която я има само там. 
Пролетта избуяваше бързо като непокорен, влюбен младеж и отстъпваше място на жегата през лятото, просмукваща се в червените скали и оставаща там с месеци, чак до средата на есента. Случвало се е да ходим на разходка до крепостта с приятели през юли/ твърде неразумна постъпка/....Неимоверната жега трепти пред нас и зад нас, прави си шеги с маранята...Между вековните каменни блокове, изграждащи крепостните стени прорастват оскъдни тревички, никому неизвестни полупустинни растения-бодливи като кактуси, пълзят черни скорпиони, а не е изключено да срещнете отблизо и някоя изпаднала в транс от припека отровна змия...Тук също е тихо и със силно усещане за смесица от природа и история, а гледките от по-високите точки на крепостта определено си заслужават...Бедно е перото да опише сътвореното от Господ и довършено от човека, съчетанието на бледорозовото на песъкливата пръст, високите скали и урвите между тях, растящите тук там по площадките им, заформили подходящо място на живот , малки борове, крепостта, разпростряла каменната си логика между тях, ронещите се плитки стъпала от двор към двор...Никога не ми омръзва да ходя там, защото това е едно от най-приказните места на света...
И докато мигнеш, ето че идва най-красивият месец от годината-октомври. Когато ме питат кой е най-подходящият сезон да се посети родния ми град винаги отговарям-есента...Вероятно няма да мога да ви опиша колко е красиво тогава в гората под Панаирището...Щом стигнете до края на голямата поляна и свърнете леко в дясно, ще излезете на широка горска пътека, по която ще вървите досами подножието на огромните скални групи, между които растат големи букови дървета. Те са навсякъде, образувайки шарена арка над вас, през която едва ще успеете да зърнете небето. От ляво ще ви се падне недълбок дол, в който в ранна пролет се процежда малък ручей, но през лятото пресъхва. Следвайки пътеката ще излезете на поляна, където има вече почти неразличими останки от навес-едно време това място беше известно като Лагера на швейцарците, непосредствено до чешмата Субашин. Идваха на групи/ кой ти е чувал тогава за екотуризъм/, опъваха палатки, палеха огньове и завързваха люлки по клоните на най-високите дървета. Като малки сме ходили няколко пъти да се люлеем там-неописуемо е усещането да летиш над дерето, на десетки метри над земята, а от толкова високо се виждаше всичко-шуртящата чешма, поляната и скалите, скалите, скалите...После ще завиете покрай чешмата, ще си налеете вода/ сладка е тя...и си има история.../, ще заобиколите копривището отдясно и ще поемете по тясната пътечка наобратно, само че от другия край на дерето...Тук отново над главите ви ще шумят красивите листа на буковете, а отдясно-монолитните конгломератни камъни, покрити с мъх и лишеи, и вековни тайни...Скоро ще излезете отново на полянка...Тук дърветата отстъпват със страхопочитание пред Стената-огромна отвесна скала, с лек наклон, вдлъбнатини тук там, широка около 20 метра или повече и висока...незнайно колко, но знам, че на нея отвреме на време правят състезания по скално катерене...Ще идете до нея, ще я погалите и ще облегнете гръб със затворени очи, за да завибрира във вас магията й...Странно място е това...Винаги ме е привличало и отблъсквало едновременно-сякаш наоколо витаят духове...Подобно нещо ми се случи съвсем скоро в Пирин, до едното от езерата...Кажи тогава, че няма нещо страшно и едновременно с това вълшебно понякога в природата...Щом се върнете на Панаирището и зашумоли изсъхващата вече трева в краката ви, бавно ще се материализирате в своето време и пространство...До следващата есен тук...
През зимата пада дълбок сняг, чак недостъпен става градът...Зимата е характерна със специфичната миризма на дим, чист въздух и дом...А тишината пада от небето заедно с неумолимо валящия дребен снежец...И затрупва...Навява...Покрива всичко...И очите, и душите...До пролетта...
Градът винаги е бил скромен-мъничък и толкова познат, че със затворени очи и сега мога да ви го разкажа наизуст къща по къща, блок след блок и улица след улица...През 80-те , щом се затоплеше , туристите заприиждаха на талази...Шумяха нетърпеливо, слизайки от автобусите и колите...Търсеха магазини и ресторанти, атракции, светлини, забавления...Но това липсваше при нас...Градът имаше два ресторанта на кръст, два соцхотела, туристически дом и една тясна главна улица, на която дремеше полупразния ГУМ...В самото начало на града беше мраморния площад, с малкото фонтанче,който се намираше срещу читалището и в подножието на началното училище...И всичко плуваше в цветя и зеленина...Малко по-нагоре, по главната улица, беше сладкарница „Малина”, а до нея през лятото продаваха най-вкусния сладолед на света...
В града местните се познаваха добре. Всички се поздравяваха по улицата и всеки знаеше всичко за всички...През годините се случваха разни лоши неща-едно убийство, една смърт на млада жена, един нещастен случай, отнесъл малко дете. Градът живееше в собствен пашкул и светът отвън сякаш не съществуваше...Беше ми трудно, когато завърших училище и се наложи да замина в големия град, за да уча...Някак си ми липсваше магията...
Днес често се връщам там. Все още имам мама и приятели, които живеят в най-прекрасното и топло място на света...И често нощем сънувам стръмните улици и дъжда, който влачи червени потоци и камъни по нанадолнището...И мъглата, която е вечно там...Е, с някои малки изключения/ все пак Малкият Лондон, нали така, скъпи приятели???/...И онази вълшебна тишина, която е захлупила всичко под себе си и царува в сънищата ми...И онова топло и меко усещане, че съм у дома, което витае само там...На стълбището на блока, дървените парапети и скромната входна врата...Коридорът, покрит с шарен килим и мама, застанала в края му, за да ни чака...