Ичи и Лили
Синът на Василови се казваше Илия. Но това го разбрах чак когато пораснах и станах студентка по медицина...Дотогава всички го знаехме като Ичи. Помня го още като ерген-беше разглезено момче-вечно неподстригано, неизбръснато, косата му стърчеше като сеното от каручката на дядо, излизаше привечер, с лениви движения побутваше портичката, палеше цигара и тръгваше надолу към центъра на селото. Ние бяхме пет-шест годишни, седяхме на пейката с баба, а тя все го изпращаше с :”Тц, тц, тц...Коя ше го вземе тоа ашлак?!?”...Един ден видяхме, че у Василови строят вейник-малък такъв, само в двора и малко по улицата, разчу се, че Ичи се е оженил...Та пристанушата/ на книжовен български-годеж/ се случи през една от меките пролетни вечери в началото на юни. Ичи се ожени за Лили-красива девойка, с нежни черти, високи скули, слабичка такава, кестенява, с тънко кръстче и тъмни очи с безкрайни мигли. Тя имаше тих и нежен глас...Ичи я беше намерил наблизо, от едно съседно село, Лили нямаше майка, беше умряла преди няколко години от болно сърце, затова жените от семейството-леля Надка и баба Василка-все се усмихваха, като говореха за нея-от умиление и слабо прикрита майчинска нежност към новопридобитата снаха...Когато спомена някое момиче едновременно с думата нежност, винаги се сещам за Лили. Помня я-обличаше клоширани шарени поли и бели блузи, а у дома стоеше със син пеньоар на вафли, който по едно време почти не сваляше, когато под него започна все по-ясно да личи бременното й коремче. Ичи и Лили заживяха в Лом. Всеки петък вечер се връщаха с рейса-той-грубоват, с рошава коса, смъкнати дънки и разкопчана до някъде риза и тя-мила и крехка като маргаритка, с ниски обувки и красиви мигли..Скоро Лили започна да се мярка всеки ден в двора на Василови, заедно с голяма тъмночервена количка. В нея спеше красиво тъмно момченце, което приличаше много на нея. Кръстиха го Валентин, Вальо...Беше сладко малко момченце. Все идваше у нас да играе със сестра ми, която много обичаше съседските хлапета и винаги намираше с какво да ги забавлява...Вальо плачеше за щяло и не щяло и все го водеха у дома, защото само кака Буба успяваше да го укроти и да му отвлече вниманието с някоя игра. Щом го видеха щастливо заигран, с все още блестящи като бисери в гъстите му ресници сълзи, бабите обикновено го оставяха у дома и отиваха да берат корнишоните или да правят сладко на двора, на живия огън. Често следобед, когато го слагаха да спи, Вальо огласяше махалата с детски рев и изхълцаното: „ Искам кака Буба да ме приспива...Няма да спяяяяяяяяя...” И сестра ми отиваше да легне до него, за да заспи...
Две години по-късно се роди и Ники, братчето му-то пък приличаше на татко си-русо хлапе, синеоко такова, с разляти черти и черни млечни зъбки. Ичи си купи отровно-зелен москвич и по едно и също време, в петък вечер, с Лили пристигаха от Лом, тя излизаше от колата, понесла поднос с торта или дребни сладки, а децата й търчаха боси по циментовата пътечка, за да я целунат за добре дошла...Децата растяха, а Лили все по-често идваше на пейката с подкръжени и тъжни очи... Ичи пиеше...И тя все изплакваше мъката си пред майка ми, в редките моменти, когато тя сядаше на пейката под липата пред портичката...Минаваха годините, а Лили все повече се затваряше в себе си. Понякога минаваше покрай нас с наведено лице и набързо, но ние винаги забелязвахме синините под очите ѝ – спомен от бурните нощи на Ичи... Никога няма да забравя тези очи-тъмни и бляскави трескаво, като на кошута, чието дете е изчезнало...Дълги ресници, скромна усмивка и този тих и мелодичен глас, който напомняше флейта...Напредваше времето. Ичи все повече се увличаше по алкохола, а Лили страдаше безмълвно от това. Вероятно много го обичаше, затова търпя толкова години...Децата им бяха вече доста големи момчета, когато Лили си тръгна. Замина за Враца, намери си работа, разведоха се. Но идваше почти всяка събота и неделя за да си види децата и мъжа, който бавно заменяше реалността с алкохол, докато съвсем я измести. Често почнахме да виждаме подухналото му, страдащо и самотно лице на двора под ябълката...После полека лека съвсем изчезна...Избра...А и тя вече отдавна не го вълнуваше, нищо че и на 50 остана все така нежно красива-с тънко кръстче и красиви тъмни ресници, а гласът й се лееше като вълшебна флейта...Понякога си мисля за тях. За кротката любов в погледа и гласа на Лили. За нежната й душа, която напираше да изскочи през полуспуснатите ѝ дълги мигли. Струеше от тъжните й очи, нищо че често имаше синини по лицето, нищо че понякога самотата се надушваше около нея, като парфюм...Разбрахме скоро, че живее с мъж на нейната възраст. И аз мислено й пожелах щастие, дано го е намерила след толкова години самота и незадоволена любов... Ичи умря преди няколко години-самотен и пиян. Умря млад. Умря не разбрал любовта и сладката мъка във флейтата на гласа на една самотна жена... Дали го е оплакала? Дали още пази нежния спомен за деня, в който се сгодяваха-тя беше така млада и неопитна, така крехка и силна, като висока трева в полето-изкласила и чакаща косата да я превърне в полезно и вкусно сено...? Тя беше невероятна...Лили...Не я забравих...Не спрях да мисля от време на време за нея и очите ѝ – красиви, дълбоки и чисти като маргаритки...
© Мария Георгиева Todos los derechos reservados