Вие знаете кой е Лъжлив Съби, нали! И в наше село го има, сигурно и по други места… Помня го, дете бях тогава, а днес е вече стар, ама си е същият – образ и половина. Той да ви разправи някоя история, лъжа да е, така ще ги нагласи нещата, че да му повярвате. Горски беше и като такъв се пенсионира. Като деца що истории ни е разправял, след това детското ни въображение ги преработваше и по цяла нощ не съм мигвал понякога. По едно време хората от селото взеха да му викат да внимава какво ни разказва, да не ни плаши, защото историите бяха свързани все с дивия свят, сред който живееше.  Дали защото беше бездетен, но много ни обичаше и ни забавляваше с неговите горски подвизи. Сега, макар и възрастен, а ние големи, като се видим някъде, почва пак със своите лакардии, ама вече ги донагласява като за пълнолетни.

Знаем, че лъже и пак го слушаме с интерес. Оня ден, седим с един мой приятел на кафенето, пием си следобедното кафе и пролетното слънце сгрява душите ни. Гледам, задава се Горския – Мильо се казва, от деца му викахме чичо Миле. Направо се разтапяше, когато се обръщахме така на галено към него. „Ване, Гоше, вие ли сте?””Ние сме, чичо Миле, ние сме, заповядай!” Седна той, поразпитахме се как сме, що сме, поръчах му една ментовка, така да тръгне приказката, а ние си знаем, че все ще изкара някоя интересна история от торбата с приказките.”Чуйте –вика – да ви разкажа какво ми се случи веднъж, като бях ръгнал из пущинаците за гъби. Срещнах една голяма мечка…” „Ама, чичо Миле, тая си ни я разказвал, дето те гонила, застигнала, ти си се престорил на умрял, покрила те с листа и пръчки и щяла после да се върне, да те яде”. „Не, не, тая е друга, трайте сега да ви я разкажа!” – вика той. Та тръгнал съм за гъби, навел съм глава, ходя си, подсвирвам си, от време на време се навеждам да отрежа някоя манатарка, знаете, сушат се, ценна гъба е. Наоколо тишина, дива работа, ама красива. Само някоя съчка ще пропука под краката ми и така съм се унесъл, ха още една гъба, ха друга и времето напреднало. Викам си, последна отрязвам и тръгвам обратно. Навел съм се и с периферното си зрение гледам някакви крака, смразих се, викам си – дано е някаква халюцинация. Вдигам очи – мечка – стои изправена срещу мене. Имах вече опит и хладнокръвие имам, ама не общувам всеки ден с мечки я. Гледам я и тя ме гледа, прецених, че не е агресивна, не е и гладна, иначе щеше да ме нападне. Взех да отстъпвам, като продължавах да я гледам право в очите. И да ви кажа, момчета, за вас лъжа, за мене истина, проговори ми с човешки глас. „Стой – вика – няма да ти сторя нищо лошо!” Мисля си, сигурно съм превъртял от страх – как така мечка ще ми говори… А оная продължава: ”Тръгвай – вика – каня те на гости!” Бре, от трийсет години бях горски, такова нещо ми се случваше за първи път. Ако бяхте на мое място, какво щяхте да сторите, а… Двуметрова мечка насреща ти, вярно, с благ тон се обърна към мене, ама усетих императива. Тръгна тя, а аз след нея, дано имам късмет да се отърва и тоя път, ама животно, знам ли го какво ще му скимне. Вървях като насън и не знаех вече и къде се намирам, а уж познавах планината на пръсти. Най-после стигнахме някаква пещера, наоколо храсталак, закрито, зашумено, и да минеш оттук, не ще разбереш, че наблизо има дом на мечка. Вкара ме вътре, добре се уредила, има достатъчно място, пък си подредила къщата и сума ти горски плодове довлякла. Гледам да няма кости наоколо, няма нищо, значи не напада животни, явно и хора не яде. „Сядай - вика – успокой се, няма да те ям, ако исках, още там на место щях да го направя!” Седнах, какво да правя, пък мирише, братлета, не се диша, ама аз си помня приказката за раната и лошата дума, та си трая. Донесе ми диви ябълки, круши, мед и шипково вино. Седна и тя и рече: ”Заповядай!” Хапвам си и тя си хапва, па ме гледа, гледа и по някое време рече: ”Виж, Горски, да бъдем делови. Теб те знам, много пъти съм те виждала, без ти да ме забележиш, от години те знам.” Бре тая мечка, пък и разумно говори, интелигентно. „На никого зло не съм сторила, няма и да сторя, ама и вие от Горското не си гледате, както трябва, работата. В тоя район сме три женски и нито един мъжки, пък уж трябва да броите, статистика водите. Колко години без любов живея, деца си нямам, питаш ли ме какво ми е било, та молбата ми е да го обсъдите и да решите проблема, барем един мъжки пуснете в нашия район…” Говори, говори, та чак се заплаква и на мен ми стана тъжно, нали и аз съм без деца. „Така, Горски, рекох ти, че ще бъда делова, това беше молбата ми към тебе, а  тая вечер няма да те пусна, ще бъдеш мой гост през нощта, а утре по видело се прибирай долу…

Изпрати ме сутринта, доволна, разцелува ме и мед ми подари. „Сполай ти - вика - и да не забравиш молбата ми!” Смъкнах се в селото, жена ми се притеснила и още от вратата се развика: ”Къде ходиш, бре, рекохме, че някоя мечка те е изяла. У-ууу, как си се вмирисал, отивай да се къпеш!” Оставих гъбите да ги оправя, а меда си го скрих за илач и като скъп спомен.

Още на другия ден поставих въпроса за дивеча в нашия район, за броя на мечките и доброволно се заех с поставената задача да се преброят колко са. На събрание уточнихме, че женските мечки в района са четири,  пет и трябва да се разселят, за да не се карат за територия и непременно да има поне един мъжки.

Та това е историята, момчета, като ми дойдете някой път на гости, ще видите какво значи див балкански мед. Хайде „Наздраве!”, пък друг път ще ви разкажа какво ми се случи с една дива свиня…