Господин Костадинов се огледа. Мрачната стаичка с размер на малко по-голяма кабинка за тоалетна почваше да му дотяга. Преди половин час омачкания полицай му каза да изчака и той чакаше. Масичката, двата стола и мътното огледало не можеха да внесат някакво разнообразие и Господин Костадинов видимо скучаеше.

Знаеше, че е прав. Знакът на кръстовището го доказваше безспорно. Помни, че добре го огледа, въпреки, че бе минавал поне хиляда пъти от там с ожулената лада на баща си. Но на Господин Костадинов му харесваше хубавия бял знак с жълт квадрат по средата. Затова винаги когато минаваше през кръстовището го поглеждаше със задоволство. Дали защото знакът му даваше някакво предимство в живота, дали заради свежите цветове, не знаеше.

Погледна го и днес, преди голямата бяла кола да го връхлети. Негодникът бе пренебрегнал червения стоп и го блъсна. Поне остана жив. Само, че не можеше да се каже същото за ожулената червена лада на баща му. Сега, освен ожулена стана и смачкана и това го натъжаваше. От последния спомен от татко му остана купчина желязо, която  не ставаше повече за нищо. А на танкоподобното возило му се бе огънала само предната броня.

Полицейската Астра пристигна след половин час. През това време нагизденият водач на белия танк проведе няколко спокойни разговора и с поведението си не показваше изобщо, че изпитва някакво съжаление, камо ли вина. След като слезе от патрулката поомачкания служител на реда се приближи до предполагаемия виновник и прошушна интимно в ухото му няколко думи. След това се отправи решително към Господин Костадинов и с подправен властен глас му заповяда да измести пострадалото си возило, което възпрепятства свободното преминаване през кръстовището. На въпроса зададен от Господин Костадинов как да го стори с трите спукани гуми, полицаят строго повдигна вежди и го уведоми, че това не е работа на полицейските служби. Срочно да извика пътна помощ и да се оправя някак…

След четиридесет и петата минута престой в тясното помещение в Господин Костадинов освен клаустрофобията започна да се обажда и онази позната болка в долната част на стомаха, която често го спохождаше заедно с накърненото му чувство за справедливост. А то, да си кажем, му бе толкова познато, че отдавна бе свикнал с него. Когато вратата се отвори за миг си помисли, че и за него най на края ще има правда и дори  започна да го осенява плаха надежда.  Но това чувство продължи твърде кратко и начаса бе разбито на пух и прах от строгия поглед на същия онзи блюстител на реда, който хвърли някакви листа на малката масичка и избоботи със същия онзи подправен глас, който бе използвал там на кръстовището:

Дай си свидетелството за правоуправление и подпиши Акта за причиняване на пътно транспортното произшествие. Ей, не се научихте да карате, бе… не се научихте!