Господин Костадинов се огледа. Мрачната стаичка с размер на малко по-голяма кабинка за тоалетна почваше да му дотяга. Преди половин час омачкания полицай му каза да изчака и той чакаше. Масичката, двата стола и мътното огледало не можеха да внесат някакво разнообразие и Господин Костадинов видимо скучаеше.
Знаеше, че е прав. Знакът на кръстовището го доказваше безспорно. Помни, че добре го огледа, въпреки, че бе минавал поне хиляда пъти от там с ожулената лада на баща си. Но на Господин Костадинов му харесваше хубавия бял знак с жълт квадрат по средата. Затова винаги когато минаваше през кръстовището го поглеждаше със задоволство. Дали защото знакът му даваше някакво предимство в живота, дали заради свежите цветове, не знаеше.
Погледна го и днес, преди голямата бяла кола да го връхлети. Негодникът бе пренебрегнал червения стоп и го блъсна. Поне остана жив. Само, че не можеше да се каже същото за ожулената червена лада на баща му. Сега, освен ожулена стана и смачкана и това го натъжаваш ...