Ти беше онази висока липа, за която винаги съм мечтала. Аз бях пчелата, която се опитваше да достигне до твоите бледожълти цветове. Пребродих много острови. Преплувах много океани. Давех се в хиляди рифове. И падах от стотици върхове. Не те достигнах...
Твоята усмивка винаги беше от другата страна на хоризонта. Споделяше всичко неизказано със залезите. Побираше мечтите си. В различните нюанси на цигарата. Тихият огън е най-силен. Прогаря душата. Оставя белези. Следи...
Но сега... всички сюити замлъкнаха. Всяка надежда за пролет между нас се стопи като белия топъл сняг през... октомври. Присъдата ни е изпълнена. Черни думи върху белия лист.
Защото... моето малко винаги е било повече от твоето много.
И няма място за извинения. Нямаме право. На втори шанс. Аз обичах цветовете в теб, а ти мрака, който едва се долавяше под външната ми обвивка. Разминахме се. Сами взехме решението си. Сами си сложихме печата. Невъзможно... в този живот.
Ще търсиш в огледалото на живота дори само нюанс от прикритата ми тъмнина. Аз ще търся другаде. Цветове. Липата е красива, но е невъзможна за достигане. Цветовете й са затворени. Липата е светлината, която никога няма да достигне до мен...
Нищо!
Има и други дървета... Японска вишна, например. Розови нишки, вплитащи се в светлото одеяло на живота. Или череша. С каква скорост падаха цветовете й? Може би 5 сантиметра в секунда? Не знам... Има много дървета в градините на живота. Има много живот. Има и пролетни сюити, които щурчетата изнасят и през зимата. Има топлина. Долу. В ниското. Защото нависокото... духа северен вятър. Аз съм зиморничава. Обичам да ми е топличко. Обичам одеялото от споделеност. Обичам топлината на зимата. Студът през лятото вече не ми е по вкуса.
Защото сега... обичам себе си.
Някога... обичах и теб.
© Есенен блян Todos los derechos reservados