От хладното ониксово небе се сипеше танца на снежинките с дъждовните капки, които измиваха заледените и замрели нощни улички на града. Сякаш в далечината се чуваше песента на притихнал саксофон. Големият неонов надпис на театъра светеше ярко в лицето ми и се отразяваше в купчините фалшиви перли, които си бях сложила на ушите, около врата и в косите. Парфюмът ми ухаеше на сандалово дърво, а краката ми бяха обути във високи, но дебели токчета. Бях си сложила любимата дантелена рокля, която свенливо закриваше коленете ми. Върху косъмчетата на огромното ми винено-червено палто се струпваха все повече снежинки и започвах да приличам на голяма заскрежена вишна. В замръзналата си ръка стисках силно два билета за постановката, която щеше да се играе в театъра след броени минути.

Наоколо нямаше жива душа, освен ако не броим съвсем живите, високи и тънки стълбове за осветление, които хвърляха тук-таме по някоя струя светлина към локвите и подгизналите пейки. Улиците бяха обсипани с лъскави и грижливо почистени витрини на всевъзможни магазини – за диаманти, бални рокли, дизайнерски мебели и още какво ли не от спектъра на излишните вещи. Всичко беше тъмно и потънало в мрак. Градът беше така красиво притихнал, че ми се прииска да можех да запазя този тих миг завинаги. Във въздуха сякаш се носеха романтика, меланхолия, далечен аромат на цигара и мъничко джаз.

Веднага си представих как се намирам в задимен бар и пуша от дългото си цигаре. Перленото ми колие стига чак до пъпа, а в късата си коса имам диадема от пера. Срещу мен стои цяла група от мъже, които се правят, че не се интересуват от нищо, но тайничко ме зяпат във всеки удобен миг. Отстрани свирят виртуозни музиканти на своите пиана и тромпети, докато отпивам сладкия ликьор на малки кокетни глътчици от кристална висока чаша.

Ах, сигурно в минал живот съм била роднина на великия Гетсби. Посещавала съм неговите впечатляващи партита с моя Ролс Ройс Фантом от 1920-та. Още на слизане от колата поне двама мъже са се затичвали да ми подадат ръка, а когато съм вадела цигарето от малката си чантичка някой веднага се е втурвал да ми дава огънче.

А колко ли брака съм отказала? Сигурно поне сто. Отхвърлила съм Робърт, който държи три фабрики за чай в Шри Ланка, но все пак предпочита да пие скоч. Отхвърлила съм и Джон, който е скромен собственик на дълбоки сини очи и скромен наследник на всички активи на свръхбогатия си баща. Онзи, там в ъгъла, точно до огромния фикус, е Едуард, който притежава един вестник и няколко печатници за книги. Да, и него съм отхвърляла, а ми беше подарил толкова красива диамантена гривна. Кой ли не е искал ръката ми, кой ли не ми е свалял звезди, кой ли не ми се е молел. Чарлз, собственик на куп барове, дори беше наел цял оркестър да свири под терасата ми, за да ме впечатли. Щеше и Луис Армстронг да доведе на гости у нас, ако знаеше, че това ще ме направи негова жена. Чернокосият милионер Рич мислеше, че като ме заведе на премиерата на първия филм със звук в света, и в тъмнината ми подари огромни обици с рубини, аз съм щяла да склоня да му дам ръката си. Уви, никой от тях не разбра какво реално искам аз. А аз не искам много. И не е необходимо да си собственик на радио, или на купища фабрики, за да ме впечатлиш.

А, ето го и него. Крачеше в тъмнината с бързи стъпки към мен, осъзнал, че ще закъснеем за театъра. В устата си имаше запалена цигара, а в ръцете си държеше една червена роза. Погледна ме с красивите си бадемови очи и ми каза „Добър вечер“. Целуна ме нежно по бузата, хвана ръката ми и ме поведе към входа на театъра, като кавалерски ми отвори вратата, за да вляза, а на гардеробната взе палтото ми, за да го остави на гардеробиера, докато аз напудря нослето си. През цялата постановка гледаше мен, а не актьорите. По едно време извади шоколадов бонбон от джоба на сакото си и каза, че цял ден го е пазел за мен. След това ме изпрати до вкъщи и свенливо каза „Ще се видим ли отново?“. Да. Само не ми подарявай диаманти. Подари ми сърцето си, само това искам аз.

12 януари 2021 г.