Грехове
Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си?" (Мат. 7:3, 5).
Малкото селце, забравено от Бога и ненужно на околния свят, запокитено навръх чукарите, кротко беше разпростряло тесните си улички в следобедна дрямка. Там Времето беше сякаш спряло и човек имаше чувството, че се гмурка в застоялата вода на сивото ежедневие.
Оскъдната зеленина, вклинила се тук там из камънаците - удобно свърталище за змиите и гущерите - придаваше още по тъжен вид на цялата местност. Часовникът на Безвремието приспивно тиктакаше...
Там живееше Попа, който обслужваше и околните накацали като лениви, тъжни птици селца, чакащи подаяние от полупразната хранилка на Вярата. Малката черква, строена назад в годините, когато тук все още животът е следвал своя забързан ритъм, даряваше с душевен мир малцината живи селяни. Както всяко село, и това си имаше местен идиот! Всички му викаха Лудия. Той беше като сезон, който никога не се променяше. Вечно олигавената изкривена усмивка под омазнената съдрана капа дразнеше всички, но те се отнасяха с него като към болен зъб. Знаеха, че ще ги заболи, ако го подбутнат с език, но чудно защо, продължаваха да го правят.
Лудият се дразнеше от подигравките на хората и все им отвръщаше с някоя дяволия, но добродушно им помагаше във всичко и затова го търпяха.
Но той си оставаше голямата слабост на Попа, който беше много добре прикрит любител на мъжките ласки. А мръсните му тайни бяха обвързани единствено с Лудия.
Попа беше свикнал отдавна с греха. След първото грехопадение, водата имаше същия вкус, както преди, птиците пееха по същия приятен начин и галеха слуха му. Слънцето все така топло препичаше и той разбра, че плътските удоволствия са хубаво нещо и се отдаде на тях. Попадията знаеше за прегрешенията на мъжа си, но от срам си затваряше очите. Тя му беше като параван за хорските клюки.
Попа много често намираше някаква работа за Лудия в черковния двор и после го примамваше в обятията си, необезпокояван от никой. Но тази привечер беше по-различно от преди. Попа много бързаше. Чакаше го път. Изшътка тихо на надарения си като магаре любовник, който се размотаваше по двора и го замъкна в малката стаичка зад олтара.
-Хайде, хайде, побързай, че имам работа да върша. Нали я знаеш Циганката, дето ми обира постоянно градината за да си нахрани изтърсаците? - съскаше приглушено Попа замятайки расото на гърба си. - Скроил съм й шапката, вече. Утре ще я анатемосам от църквата заради кражбите й. Аз я кръщавах, като беше малка, аз ще я пропъдя от черквата - сумтеше той самодоволно.
Все едно планината се срути върху главата на Лудия, който таеше дълбоко в себе си симпатия към Циганката. Това го натъжи много и за миг си каза, че повече няма да изпълнява прищевките на Попа.
Но примката на несигурността и мизерията се беше впила отчайващо силно в охлузения от житейския хомот врат и той размисли. Беше готов на компромис, в името на жалкото съществуване, което водеше.
Лудият не дочака втора покана. Той си знаеше задълженията. Беше като разгонено диво животно.
Лигите му потекоха още по лакомо по кирливата риза пред гледката, която се беше разтворила като попски ръкав пред бездушните му на вид миши очички.
Сладострастно-греховните стенания на Попа се прокрадваха през ключалката на вратата и бавно изпълваха порутената черква. Лудия свърши, забърса се в расото и понечи да си тръгне.
- Чакай! - простена Попа намъквайки провисналите си телеса в пожълтелите гащи. - Чакай, хаирсъзино. Вземи си каквото искаш за ядене, но го изяж тука, да не те гледат хората и трай си чедо, че е грях това което правим с тебе. Не, че някой ще ти повярва, ако кажеш, но си трай за да има хляб и за двамата, а за мен да има и наденичка – от онази – тлъстата! – изхили се мръснишки Попа.
Лудият не беше хапвал цял ден, нахвърли се на храната и започна да я опустошава със завиден апетит. Издебна момента, когато Попа се беше обърнал, натъпка джобовете на съдрания си пантолон с парчета хляб и бучка сиренце между тях и се шмугна като невестулка в прегръдките на спусналата се нощ.
Хлябът се ронеше през прокъсания хастар и сякаш бележеше обратния път към следващата похотлива среща с греха. Стигна до една полусъборетина в края на селото, огледа се внимателно и влезе тихо в къщата на Циганката. Тя беше полегнала върху една черга на земята, приютила децата около себе си. Лудия остави на разпадащата се маса останките от хляба с бучката сиренце, загледа се продължително в спящите, които ги чувстваше много близки и винаги им помагаше с каквото можеше. Циганката се размърда, видя го, усмихна се и стана от пода.
- Вземи, хапни и ти. Сигурно не си ял цял ден, а трябва да имаш сили за утре - нежно му говореше тя, прокарвайки пръсти през буйните си маслинено - черни коси.
Усмивката на Лудия грейна с няколкото останали на вярна стража зъба и за миг си представи даже колко хубаво е човек да има свой дом и семейство, но суровата реалност го върна обратно на земята. Натъжен, измърмори някакво извинение, промъкна се през скърцащата врата и стъпките му се стопиха в тишината.
След няколко дни веста за анатемосването на Циганката се разнесе из селото като пълноводна река. Хората, насъбрали се на мегдана, шушукаха приглушено със смесени чувства.
Същата вечер, Попа се прибра в къщи след поредното грехопадение. Изтегна доволно месища в семейното ложе, примлясна от удоволствие, зави се презглава и се пренесе в изменчивия свят на сънищата. Едва доловим глас от градината тихо изчегърта по отдавна заспалия прозорец:
- Попееее, не ми е нужен твоя храм. Аз си имам мой, вътре в мене и ми дава утехата, която ти никога няма да ми дадеш. Няма да влезеш в твоя храм, Попе, защото ще умреш по пътя към него. Защото ходиш в мрак и не знаеш от какво се препъваш. Чуваш ли, Попееее, чуваш ли?
Попа подскочи в леглото бял като платно. Бързо отдалечаващите се стъпки отекващи като плесници, прорязаха тишината и му напомниха, че не сънува.
На сутринта, из обраната до шушка попска градина, още се носеше горчилката от онзи тих укор в гласа на Циганката. Но най-лошото тепърва очакваше Попа пред прага на черквата. На стъпалата лежаха един огромен изсъхнал кочан царевица и омазнена капа. Попа я позна веднага. Беше на Лудия.
А там в подножието на планината, топлите лъчи на слънцето весело танцуваха в косите на няколкото дечица, заобиколили майка си и човека, изглеждащ толкова смешен, но само в очите на онези, които така и не можаха да надникнат в дълбините на странната му душа.
© АГОП КАСПАРЯН Todos los derechos reservados