Училището, в което учех от първи до седми клас се намираше в непосредствена близост до Княжевските гробища. Някога Княжево е било село, а по това време беше краен квартал на София. До училището се стигаше по тясна и стръмна пътека, която обикаляше оградата на гробището.

          Когато учехме сутрин, дори и в най-мъгливите и мразовити зимни дни на януари, гробището не изглеждаше страшно. Приличаше на малък, безлюден парк.Заснежен, с много дървета и храсталак. Оградата на гробището беше ниска и от проста бодлива тел, така че докъдето  можеше да се простре човешки поглед - дотам можеха да се видят надгробни плочи и паметници с техните керамични снимки и надписи. Поради безпрепятствената видимост, която оградата  даваше на минувачите, четенето на надписите не можеше да се избегне, колкото и на човек да не му беше до това.  Надписите в повечето случаи се свеждаха до име, дата на раждане и дата на смърт, а  между тях - тире, което приличаше на мост, свързващ двете точки върху мраморното пространство на плочата, между които незнайно как се вместваше целия човешки живот, независимо от неговата продължителност.Гробището беше разположено на хълм и пътеката, която го обикаляше беше стръмна и терасирана на средно големи стъпала-тераси, покрити с тротоарни плочки.

          Следобедните училищни занимания,  които траеха от средата на септември до края на декември свършваха в шест вечерта, когато ставаше тъмно. В синкаво-черния мрак на зимната вечер, гробището вече не приличаше на парк. Изглеждаше мистериозно и по някакъв тайнствен начин задействаше спомени за зловещи истории, чути незнайно кога и незнайно от кого: за призраци, вампири, таласъми, вили-самовили, върколаци и какви ли още не,  страшни, мистични същества.

          В онова далечно време на шестдесетте години нямаше родители, които да чакат децата си пред училище, за да ги приберат в къщи със или без автомобил. Просто нямаше такъв филм, както се казва.  Родителите ходеха на работа, а децата на училище. И всеки си знаеше пътя.

* * *

          Обикновено се придвижвахме на групички  покрай гробищата, а групичките образуваха дълга колона, тъй като пътеката бе твърде тясна. Вечер, близките на умрелите запалваха кандилата на гробовете и те светваха с истински огън. Малки пламъчета  блещукаха в тъмнината като многобройни, съживени светулки и това придаваше на гледката още по-голяма тайнственост.

          Една вечер едно от момичетата, с което редовно се прибирахме заедно в една и съща групичка, реши да попита нещо, за което всички вече си бяхме мислили  и ето какъв разговор се получи: 

          - Защо им е на умрелите да им свети огън в кандилата?

          - За да им е светло.

          - Нали са умрели? Как ще разберат дали им е светло или им е тъмно?

          - Те, може и да са умрели, но душите им не.

          - Откъде знаеш?

          - Няма никакви души.Червеите изяждат умрелите и това е всичко.

          -  Има души и те ако искаш да знаеш са безсмъртни.

          - Глупости на търкалета! Кой ти каза?

          - Няма значение кой. Душите на умрелите витаят над гробовете.

          - Но, никой не може да ги види.

          - Може, може.

          - Как ли пък не. Душите са невидими.

         - Аз ако искате да знаете съм ги виждала, ама не на тия гробища, а на гробищата в селото на баба ми, миналото лято, една вечер като минавахме с автобуса от там.

          - И как изглеждат като си ги виждала?

          - Като бледосинкави светлинки... Присветват над някои гробове...

          Изведнъж се умълчахме, забихме погледи в стъпалата на пътеката, по която се спускахме покрай телената ограда на гробището и импулсивно ускорихме крачка. Не искахме да видим някоя премръзнала от студ душа, която свети в бледо синкава светлина и се опитва да се постопли   на огънчето от  мъждукащо кандило.

          Единственият по-пряк път, за да се стигне до училището освен тясната пътека, която обикаляше покрай оградата на гробището, беше направо през гробището по една централна пътека, която свързавше двата му входа. Ако влезеш през единия и излезеш през срещуположния  ще се намериш точно пред парадния вход на училището. Всъщност като площ гробището не беше голямо. Но само най-смелите измежду най-смелите  момчета бяха в състояние да направят въпросния преход на връщане от училище. По тъмно. Отцепваха се от сигурността на многобройната, ученическа тълпа, която училищния двор освобождаваше в края на учебния ден и се насочваха към вратите на гробището. Бяха най-много петима-шестима. В тези групички на смелчаци нямаше нито едно момиче, макар че в училище имаше момичета, които обичаха да се  държат като момчета и понякога дори се опитваха да се бият с момчета. Викахме им „мъжкадани“, но дори и между тях не се намираше момиче, което да се престраши и да тръгне с групата на смелчаците през гробищата, по тъмно, а дори и по чудо да се намереше, групата не би го приела. Това не беше работа за момичета, дори и за „мъжкадани“. По онова време не беше редно момичетата да се месят в момчешките работи, а момчетата - в момичешките.  Имаше строго разпределение на работите, което се спазваше по силата на неписани правила. Момчетата не харесваха „мъжкадани“, а момичетата не харесваха „женчовците“, както подигравателно бяха наричани  онези у които мъжкото поведение се проявяваше в незадоволителен минимум. Такива бяха шестдесетте години на миналия век. Сурови и безкомпромисни!

*  *  *

          Когато имаше погребение камбаната на параклиса в гробището биеше с все сила и всички ученици скачаха от чиновете си, надпреварвайки се да се залепят първи за прозорците, за да видят траурната процесия. Колкото и да викаше и да заплашваше с какво ли не учителката, в чийто часове се случваха погребенията - нищо не можеше да се направи докато параклисът не погълнеше и последния човек от процесията и камбаната не замлъкнеше. Учителите, които бяха не повече от трима за цялото училище сравнително по-бързо успяваха да възстановят дисциплината в час при подобни случаи.Това не се дължеше на по-голямо уважение към тях  в сравнение с учителките, а  на по-силните удари с дългата почти половин метър дървена показалка, която беше учебно помагало за всяка класна стая и мястото й беше  почетно - на  учителското бюро, пред черната дъска.Боят с показалка не беше разрешен или забранен. Той съществуваше по един, очевиден и безапелационен начин.Нямаше нито как, нито пред кого да се обжалват  ударите с показалка, защото освен учителите и родителите също така бяха убедени, че боят е необходим възпитателен способ за изграждане на правилното отношение към живота. Не можеше без бой. Но имаше и такива учители и учителки, които никога не биеха. Бяха малко, но ги имаше. Те приемаха любопитството на децата  с разбиране. Оставяха учениците да зяпат през прозорците, докато се назяпат, а те сядаха примирено до бюрото си и се вглъбяваха в историята на дневника, който беше нещо като документ за легитимация на целия клас, защото съдържаше данни за успеха и поведението на всеки ученик от класа, както и данни за общия успех на класа като цяло. Когато учениците се завръщаха по чиновете  си,  урокът продължаваше от там, откъдето бе спрял.Все едно, че нищо не се бе случило. Единствената сериозна опасност и за класа и за учителя в такъв момент на масово струпване на ученици до прозорците на класната стая бе да не влезе директорът на училището за внезапна проверка на дисциплината в час. Това можеше да означава наказание и за класа и за самия учител. Наказанието за класа се изразяваше в така наречения принудителен труд на „опитното поле“, който се полагаше преди или след часовете. „Опитното поле“ се намираше в двора, зад сградата на училището и наистина представляваше някакъв опит за отглеждане на земеделски култури. Но и директорът на определен етап от професионалната си кариера  реши да се откаже от внезапните проверки. Беше разбрал, че и те и последващия ги принудителен труд не водеха до ефективно подобряване на дисциплината в училище по време на погребения. Ясно беше, че оправия можеше да има само ако нещата се променят радикално по един от двата варианта, за които си шушукаха понякога и учители и ученици: или да се спрат погребенията в гробищата или училището да се премести по-далеч от гробищата. И двата варианта обаче бяха чисто теоретични, без реална връзка с действителността и затова в близко бъдеще оправия не се очакваше.

   *    *   *

          Общоизвестен факт е, че хората, които живеят в съседство с гробища развиват философско отношение към смъртта и това им помага да  изживеят  живота си по-леко, освободен от страха в чакане на смъртта. Логично би било да се очаква, че и построяването на  училище, в близост с гробището  би допринесло обективно за утвърждаване на философски възгледи в подрастващото поколение. Хората обаче, които живееха в съседство с гробищата сами бяха избрали това, може би защото жилищните сгради в подобен район бяха по-евтини, а може би  и защото все някой трябваше да живее и на такова място... Разликата между тях и децата от училището бе тази, че децата не бяха избрали да учат в училище, което се намира до гробища. Никой не ги беше питал. По онова време, всеки квартал на града си имаше свое училище и децата от квартала можеха да учат само в това училище и в никое друго. С оглед официалната държавна идеология по същото време нито общината, нито министерството на образованието са били в състояние да съзрат нещо нередно в един урбанистичен ансамбъл от училище и гробище, в непосредствена близост помежду им. По всичко личеше, че решението и на двете институции е било взето правилно и освен това  в пълно съответствие с един от най-важните принципи на официалната идеология - диалектико - материалистическия принцип за единство и борба на противоположностите. Доколкото живота и смъртта бяха противоположности.

*  *  *

          Училището  се казваше “26-то СПУ Йордан Йовков“, но в ежедневното общуване беше известно като „26-то до Княжевските гробища“ и така се отграничаваше от „4-то в Княжевската гора“.

          През всичките ми години на учене в „26-то до Княжевските гробища“ само веднъж ми се наложи да мина сама покрай гробището и да усетя със сетивата си единството и борбата на противоположностите. Бях си забравила гуменките за часа по физическа култура и в голямото междучасие трябваше да се върна до в къщи и обратно в училище. И нищо, че бях взела разрешение от физкултурничката, другарката Иванова (това обръщение се използваше вместо „госпожо“) да закъснея малко ако се наложи, точно покрай гробището тичах на спринт със все сили и ако някой ми бе засякъл времето, сигурно щеше да се окаже, че съм подобрила световен рекорд за бързо бягане на къси разстояния. За пръв път трябваше да остана насаме с телената ограда и с умрелите, които се намираха зад нея. Страшно беше! Знаех, че колкото по-бързо тичам, толкова повече намалявам времето в мисли за тях. Задъхвах се и се страхувах  да не припадна от недостиг на въздух, но се надявах, че ако все пак това трябваше да се случи, то да се случи някъде пред къщи или на връщане  - пред училището, а не на пътеката край гробищата. Виждаше ми се кощунствено да остана насаме с умрелите, когато съм припаднала. Затова тичах. Неистово.Почти летях, както се казва в такива случаи. В подобно състояние на безнадежност  за жалост обаче разстоянието изглежда поне три пъти по-дълго.Баща ми, който бе добре запознат с принципите на диалектическия материализъм  много пъти ми бе задавал един и същи въпрос: „Нали не те е страх от гробищата? Не ми казвай, че те е страх! Това са глупости!  Умрелите са си умрели! Няма да станат от гробовете!“  -  Това твърдение изглеждаше безспорно, тъй като нямаше доказателства някой да е станал от гроба си.Имаше  обаче нещо, което бе отвъд безспорността му. Думите на онова момиче, че умрелите са си умрели, но душите им - не. Някакъв вътрешен глас ме караше да не приемам по категоричен начин твърдението, че нищо не остава от човека след неговата смърт. Ако нищо не оставаше от човека, защо изобщо трябваше да се живее? Нямаше смисъл. Животът изглеждаше абсолютно безсмислен. Това бяха първите философски въпроси, които близостта на гробището с училището бе моделирала в детското ми съзнание: за смисъла и безсмислието на съществуването, за битието и небитието. Това че хората умират, но душите им - не, ми изглеждаше по обнадеждаваща перспектива за съществуването. По принцип. И докато тичах като обезумяла покрай гробищата, точно от душите на умрелите ме беше страх. Да не би да ме издърпат с невидимите си ръце през телената ограда.  Когато най-после се добрах до спасителния тротоар пред училището и мисията ми бе приключена, преминах в нормален ход, опитвайки се да успокоя дишането си и максимално да укрия факта, че бях тичала като обезумяла. От училищния тротоар гробищата изглеждаха  по съвсем различен начин. Бяха напълно безопасни. Гробища, като гробища, какво толкоз? Усмихнах се на себе си, радостна и в същото време малко виновна. Вече си давах сметка, че с мислите си може би бях обидила душите на умрелите. От тротоарните плочки пред училището, по които крачех все по-уверено и с по-избистрено съзнание трезво разбирах,  че едва ли душите на умрелите са имали намерение да се занимават с мен. И тогава осъзнах, че всяко място поражда определени, свои мисли, независимо от това, че не то, а човекът, който се намира там произвежда мислите.

* * *

          След години се разделих с „26-то до Княжевските гробища“, а в последствие и със самото Княжево. Бях вече възрастен човек и в спомените ми „26-то до Княжвските гробища“ се появяваше обгърнато с умиление, което мислите от дистанцията на времето задължително отдават  на символите от детството. Страхът от пътеката, която се изкачваше покрай гробищата и водеше за училището сякаш беше останал  забравен извън оградата на спомените.

          Един ден си купих  списание от поредицата „Велики художници“, посветено на символизма в живописта. На корицата имаше картина на френския художник - символист Луи Жанмо, която изобразяваше стръмна, терасирана пътека, изкачваща се покрай странна стена - ограда, в която бяха вградени човешки фигури, приличащи на статуи.А по пътеката се виждаха две малки момиченца да вървят уплашено, преплели ръцете си в прегръдка, сякаш, за да устоят заедно на страха.Първата мисъл, която картината извика в съзнанието ми беше : „Прилича на онази пътека, която се изкачваше покрай оградата на Княжевските гробища“ и  като внезапно пробождане с игла усетих отново онзи мистичен страх от детските години. Изведнъж се видях там, на самата пътека: десетгодишно момиченце с дълги плитки, облечено в черна, сатенена рокля с бяла якичка, каквато беше задължителната, училищна униформа по онова време и с огромна ученическа чанта в ръка. Докато споменът избледняваше прочетох надписа под картината, от който разбрах, че това е „Грешната пътека“ на Луи Жанмо, една от осемнадесетте  му картини, с които в продължение на четиридесет години бе сътворявал своята така наречена „Поема за душата“. Помислих си, че  може би моята поема за душата бе започнала сътворението си от онази „грешна пътека“, която минаваше покрай гробищата  и водеше  към училището на самия живот. Споменът  отново оживя  и момиченцето с плитките отново се появи на пътеката до Княжевските гробища, но този път то сякаш не изпитваше страх. Вярваше,  че душите на умрелите не са там и че гробището е място, което е необходимо само на живите, защото душите на умрелите са безсмъртно проявление на Създателя.