Още със събуждането усещам как сърцето ми подскача развълнувано, кръвта нахлува рязко във вените ми - днес ще го видя! Кога започнах да живея заради този петък следобед? Кога целият смисъл да ставам сутрин се сведе до очакването на този ден, да мине още една минута, която да ме доближи до момента, в който ще го видя?...
В 13:30 трябва да изляза. Времето тече бавно, но вълнението е някак сладко, обещаващо - като да гледаш купа потопени в шоколад свежи ягоди точно преди да ги вкусиш.
  Каквото и да правя, той е там някъде, в мислите ми, и излезе ли на повърхността, сърцето ми подскача като ужилено, но в сладка болка.
  Той е малко над 30-годишен, висок, добре сложен, дори едър и силен; ходи изправен, с достойнство, но някак леко. Кожата му има светлокафеникавия цвят на изпечена глина, а косата му е тъмнокестенява, гъста, чуплива и дълга половин педя. Очите му ярко изпъкват на този фон - синьо-зелена, белезникава багра като гладката повърхност на огряно от утринното слънце езеро. Понякога ми се струва, че от тях излизат бели искри, особено когато ги прикове, с очакване или на ръба да се засмее, в мен.
  Но онова, което е истински запленяващо у него, е чаровната, младежки жизнена и искрена усмивка, мекият и излизащ някак издълбоко смях(особено запленяващ, когато се смее на физиономиите ми), медният и мелодичен глас, непринудеността, земният, леко ироничен поглед към самия себе си, странната уязвимост и нежна изтъченост, които струят от него...
  Може ли човек да заповядва на сърцето си?
  Не бива да съм влюбена в него, още по-малко да се надявам, че онзи продължителен, преобръщащ стомаха ми поглед значи нещо. Това чувство не е... чисто... правилно, разумно... Защото ми е преподавател, защото има жена, макар и да липсва халка като свидетелство, защото може би има и дете...
13:30 - сърцето ми прави задно салто.
Колкото и да се старая, не мога да ходя бавно. Загубя ли концентрация, политам напред и пак стигам 10 минути по-рано. Да си взема кафе отнема 3, да се кача в празната още стая, в която се провежда курса по литература - 2. Изведнъж ми става топло, задушно и отварям прозореца. Свежият въздух успокоява дишането ми, ръцете спират да треперят.
  Няма никого, дори Той липсва. "Да не съм сбъркала часа и да съм излязла по-рано?... Не."
  Чашата кафе е вече преполовена, минава 14ч. Скърцане на панти. Умишлено се заглеждам през прозореца - на никого не е приятно да го наблюдават, затова се правя на разсеяна. В периферията на зрението си го виждам - излиза от стаята в дъното, минава покрай вратата на стаята, в която съм аз, и заднишком се връща, за да се увери, че не съм му се привидяла. За малко да се засмея. Влиза и поздравява леко объркан, но все така ведър:
 - Здравей ,Анна, тук ли си била?
 - Здравейте, господине! - "Защо да не му кажа да ми вика Ани?... Не."
 - Аз ви чаках в другата стая.
  Не смея да го погледна в очите. Дори да гледам към него, погледът ми остава леко блуждаещ, нефокусиран.

 - Нормално е да влезеш тук - допълва - нали в тази стая бяхме последните два пъти.

  "И аз така си помислих..."

   Докато си оставя нещата и продължава да говори, успявам да кажа:
 - А, господине, преди да съм забравила... Ето ви едно уводче за "Гераците"!
 - Благодаря. И аз, докато не съм забравил - да ти върна матурката... Само ти си ми дала. Погледни си после да не съм те ощетил с някоя точка, преброй си ги! - оставя я на чина, надвесва се над нея и я отваря - Това ти е оценката.
"Отл. 5,96"
 - Аха - успявам да кажа. Когато миналия път казах "Супер" на 5,94, той отвърна, че "не е супер". Затова отговорът му ме учуди:
 - Повече от "аха". Много добре!
  Усмихнах се, да си призная малко иронично - "Колко стотни стоят между "не-супер" и "много добре"?... Две?" Пита ме дали ще съм тук, докато слезе да си вземе кафе, че в съседната стая е компютърът.
 - Разбира се - "Къде да ходя?"
Докато се върне, се качват някои хора от групата.
 - Господина си отиде - казва с престорено отчаяние Натали, поклащайки глава и после се усмихва - Видяхме го на стълбите и като го питахме дали си тръгва, той каза "Да".
 - На нас пък - с някак блеещия си глас се обажда Ива. Представям си как думите излизат от устата и влачейки се лениво като слънчасали гущери - направо ни каза да се качваме.
 - Сигурно е отишъл за кафе - заключва с равния си, сякаш заглушен глас Надето.
След няколко минути в този дух господина се качва.
 - Къде е мъжката аудитория? - пита някак закачливо за неповторимо забавния Добри, затворения му приятел Янислав и Виктор - малко особняк, с дълга черна, редичка къдрава коса и излъчване на ерген, гонещ 40-така.
 - Сигурно са си вкъщи - предполага Надето.
 - Ще им се обадим да ги питаме, но май няма да дойдат - допълва Натали.
 Започваме с кратко препитване върху материала от миналия път...

 - Каква е ролята на пейзажа в Елин-Пелиновите разкази?

  Мълчание. "Пак ли аз?!" Прехапвам устна и поглеждам господина, защото знам отговора, но не събирам смелост да проговоря. Вече се е получило като отработено положение. Тогава обикновено той вкарва подканващия поглед с блещукащите от настойчивост очи и стиснати в полуусмивка устни и ако той не подейства, ми казва направо да отговоря.

 - Много важна - казва по-скоро като шега Натали, преди да съм отворила уста.

 - Добре - отвръща господина с примирението, че това е най-доброто, което може да получи, и пита с надежда - А цитат?

 - "Душата на събитието" - обаждам се, без да се замисля.

 - От кого?

 - Искра Панова.

 - Гениално!

  След още няколко минути в този дух, минаваме на Йовков.

  Както и миналия път, отново съм в малцинството, състоящо се от... мен, на челите произведенията.

 - Кои са чели "Шепа пепел"? - пита господинът с почти наивна надежда, че този път ще има поне две вдигнати ръце.

  Липсва само поскръцването на щурче.

 - Дяца! - възкликва с широко отворени от възмущение очи и отчаяние, събуждащо у него чувството за хумор - От'епахте вожда!... Анна, давай пак ти!

Преди да вземем всяко следващо, господинът все така си пита кой го е чел и само аз вдигам плахо и неохотно ръка.  Мразя да говоря пред много хора, а тук постоянно ми се налага да го правя - мъчение!
 - Чели ли сте "Друг свят"? - пита господинът и се обръща към мен - Анна, тебе няма да те питам - казва с усмивка на съчувствие и съжалителен поглед. Израженията ми до този момент са красноречиви относно "желанието" да разказвам произведенията. Аз поглеждам нервно през прозореца, захапала безжалостно устна - "Хайде пак!". Оказва се, като по чудо, че и Надя го е чела, затова господинът казва, че ще си го разделим. Тя е първа.
 - Добре... - казва, когато тя свършва с характеристиката на Темелко и насочва поглед към мен - сега, Анна, давай ти с Илия Дочкин!
 - Е-е-е, господинът как се усмихна! - възкликва дяволито Натали . "Какво има предвид?!

  За да не го гледам, докато говоря, насочвам очи към Виктор, който се появи по средата на часа. Погледите ни се срещат, но той почти веднага отмества своя...
Идва време за почивката.
 - Някой ще остане ли тук? - пита господинът заради компютъра.
Вдигам ръка с насилена усмивка.
 - Добре, Анна.
С мен остават Виктор и Деси.
 - Нещо ново да се похвалиш? - пита Виктор след като се връщам от тоалетната и му се усмихвам на влизане.
 - Май не... Ами при теб?

 - Хм, майка ми ме хвана, че пуша...

  По-нататък ми разказва историята. Разговорът преминава към този вреден навик въобще, към уасаби, даряване на кръв, праг на търпимост на болка, татуировки...
  Господинът се появява.

 - Господине...  - започва Виктор.

 - Кажете, господине - отвръща с ле-е-ко, почти недоловимо раздразнение, за да покаже, че не му харесва особено това обръщение, но какво да се прави.

 - Ял ли сте уасаби? - довършва Виктор.

 - Какво е това?

 - Ами, като чили, но зелено и много по-люто.

 - Пак ли е на чушкова основа?

 - Май да.

  Следва съкратената версия на забавната история с прекаляване с този сос, разказана преди минути.
  Виктор споменава, че си го е купил от японския магазин на Пиротска.
 - Онзи в пряката на Самуил? - включвам се с въпрос.
 - Какво? - като че Виктор не очакваше да кажа нещо и затова не ме чу.
 - Дали е онзи... в пряката на Самуил.
 - М-м, да.

 - Оо, там е пълно с всякакви кичозни вази, чинийки и други болкуци - възкликвам с усмивка, спомняйки си какви  глупости съм виждала там.

  Останалите се качват.

 - Хайде сядайте и започваме! - подканя ги господинът.

  По едно време ме стяга главата. Хващам се за горната част на носа и си мълча.
 - Анна, - казва г-нът притеснен - добре ли си?
Объркване...
 - ... Да, нищо ми няма - звуча дори леко отбранително; така е, когато лъжа.
 - Сигурна ли си? - очите му са искрено загрижени.
 - Да... Малко ме боли главата, но ще ми мине. Добре съм.
 - Искаш ли хапче? - пита Натали
 - Не, ще се оправя.
  Усмихвам се и впивам очи в чина смутена, а сигурно и с алени скули. Опитвам се да изглеждам нормално, явно неуспешно. До края още веднъж ми предлагат хапче, но пак отказвам. Просто не обичам да занимавам хората със себе си.
  Заради главоболието избягвам да гледам господина в очите - по-лесно се разсейвам и, за разлика от друг път, спирам да чувам какво казва. В един момент се изправя, докато говори и се подпира небрежно на облегалката на стола. Толкова е чаровен, когато се вдъхнови така! Не издържам и го поглеждам. Той почти на секундата се обръща и насочва очи към моите, леко се привежда напред, с ръце подпрени на двата чина, между които е застанал.
  Хипнотизиращо. Спокойна съм, докато се гледаме, но не мога да изместя очи. Блестят толкова омагьосващо. "Защо продължава да ме гледа?... Сега ще погледне встрани... сега?..." Опиянение и смущение. "Нормално ли е да ме гледа толкова дълго? Другите така ли ги гледа? Дали моят поглед го привлича, както неговият - мен?" Всички мисли са почти едновременно в главата ми, но зад възхищението от двете искрящи езера.
 - Ясно ли е? - пита и накрая се изправя и отклонява поглед. Учудващо, но да. Кимам с прокрадваща се гордост, че въпреки всичко пак съм разбрала какво е обяснил и дори мога да го повторя. Е, не със същите красиви думи... :)
Занятието приключва. Започвам да си прибирам нещата, като с периферното си зрение не го изпускам от поглед, връзвам си косата. Като че ли ме поглежда как правя последното. Долу е заключено, затова слиза с нас да ни отключи.
 - Довиждане, господине! - казвам като всеки.
 - Чао, чао! - отговаря на всички, докато минават покрай него.
  Излизам от дворчето и завивайки към нас, виждам с края на окото си как си пали цигара преди да тръгне.