Ситуацията беше изключително неприятна, а точно в този момент нямах сили да се разправям с когото и да било. Нямах представа какво ми е и нямах особено време да размишлявам над състоянието си, но през ума ми мина идеята, че може да е от възвръщането на паметта. Чувствах се уморена, често погледът ми се замъгляваше, а счупената ми ръка бе върха на всичко...
Наложи се да пусна Акама, тъй като стражите следваха заповедите на кралицата, а тя нямаше никакво намерение да ги отпрати.
- Какъв е тоя цирк? - попита тя. - Искам обяснение!
Преди може би не се впечатлявах от властното й държание и дори бих могла да й се подчинявам, но сега... Сега нещата бяха по-различни и мисленето ми си е същото както преди 25 години когато е било демокрация и се живееше в така наречената "свободна държава". Това, което виждах сега беше-монархия, да не казвам абсолютна монархия. Ако кралицата смяташе, че може да ме накара да й се кланям, като се има предвид, че не съм живяла в подобни условия, много се лъже.
- Акама е предателя. - Кам проговори без да чака повече. - И дори си призна.
Възклицанията от страна на подчинените на кралицата нашумяха и това изнерви обстановката още повече.
Две стражи стояха плътно до мен, готови да нападнат.
- Това истина ли е? - кралицата се изправи и застана пред Акама, който се бе станал от земята.
- Бях заплашен...
Е, не... Как може да е толкова безочлив?!
- Засрами се! - прекъснах го аз и пристъпих напред, но стражите ме издърпаха назад. - Уби сина си! Поне признай и го остави да почива в мир!
Кралицата ме погледна и погледите ни се засякоха. В очите й се четеше объркване, което разбирах напълно.
- Имам чувството, че не те познавам, Зина. - кралицата задмина Акама и се приближи като с едно движение каза на стражите да ме пуснат. - Какво е това в теб, което така се е променило?
Потърсих Мак с поглед без да знам защо. Двуомях се дали да й кажа или не.
- Спомних си. - отвърнах кратко.
Очите й се разшириха и някак потрепера.
Това беше странно...
- Напълно ли си сигурна? - попита ме тихо тя.
Напуши ме смях.
Приближих се до нея като усетих, че стражите са нащрек и ме наблюдават.
- Питаш ме, сигурна ли съм, дали съм си върнала паметта? - погледнах я глупаво и се подсмихнах. - Акама уби родителите ми пред очите ми преди 25 години. Това достатъчно доказателство ли е?
Кралицата стоя няколко секунди без да мигне, сетне преглътна и проговори:
- Разкажи ми всичко.
Разказах й как последния проблясък е разбил стената блокираща паметта ми. Казах й какво е направил Акама преди 25 години и това, защо е убил Ека. Разказах й за изследванията и това, че те са показали положителни резултати.
Кралицата бе разкарала всички, които нямаха работа там и сега бяхме само аз, тя, Кам, Мак, Бол, Акама, Сомор и стражите.
- Казваш, че Бол не е взел проби обаче, изследвания е имало? - кралицата мислеше на глас.
Кимнах и нещо привлече вниманието ми. Бол отегчено се разхождаше из стаята и леко се подсмихваше, слушайки ни.
- Искаш да кажеш нещо ли? - обърнах се към него.
Той се спря и закова поглед в мен.
- Взели са ти проби без да се усетиш даже. - рече той насмешливо. - Ще да е някой професионалист, е моята гледна точка.
Изведнъж някаква глупава идея ми дойде на ум и станах рязко.
- Кам. - повиках го и се отдалечих от останалите. - Трябва да говоря с Телия.
Той ококори очи и едва преглътна.
- Ама ти сериозно ли?!
Изгледах го продължително без да му отговарям на тъпия въпрос и той въздъхна.
Излязохме от покоите на кралицата без много обяснения. Само казахме, че ще се върнем веднага. Кам ме заведе пред стаята на Телия и почука. Никакъв отговор.
Обаче нямах намерение да чакам. Отворих вратата и очаквах Телия да ме нападне с тиган или нещо такова като се опитва да ме прогони от стаята си, но стаята й беше празна. Или поне така си мислех. Беше се свила на дивана до имитация на прозорец и се взираше с празен поглед. Явно имаше прожектор, който сменяше снимките и можеше да си избира даден пейзаж. В момента гледаше към някаква много красива вечнозелена гора.
Може би не трябваше...
Щом се приближих до нея, тя видя отражението ми в прозореца и рязко се обърна.
- Какво искаш? - изсъска тя насреща ми с голяма злоба. - Не ти ли стига, че опетни Ека с мръсната си уста, че имаш нахалството да влизаш в стаята ми след всичко, което ми причини...
Тая честно ме отегчаваше. Замахнах към нея и й изплясках една циганска през лицето. Момичето се хвана с лявата ръка през устата и ме погледна изненадано.
- Ти си тая, която се държеше с мен като с помияр. - рекох аз с равен тон - Ако не искаш да те удрям повече, защото аз не искам да го правя, просто ме изслушай.
Телия се отдръпна и на светлината от прожектора проблесна сълза, която се стече по бузата й и попи бързо в дланта й.
Преглътнах мъчително и нещо стегна сърцето ми. Не бях щастлива от факта, че я ударих. Изобщо. Дори и да не ми е казала нито една мила дума от както се познавахме, не можех да съм толкова коравосърдечна.
- Говори. - дрезгаво рече тя и се обърна с гръб към мен.
- Брат ти беше ли болен? - попитах аз без да губя и минута повече.
Телия се извърна към мен и ми хвърли кръвнишки поглед. Отвори уста, но се спря.
- Как разбра? - тона й изведнъж стана изключително спокоен, сякаш никога не сме се карали.
- От какво е страдал?
Телия поклати глава.
- Първо казаха, че е аутист...- заговори тя. - После казаха, че е прозопагнозия, а тя често се бърка с аутизъм.
- Не помни лица? - изненадах се.
Това го бях чела някъде. Изключително рядка болест.
- Над какво мислиш, Зина? - обади се Кам.
Разсеяно го погледнах и реших да му споделя.
- Не ти бях казала, но когато Ека се появи в стола ранен, - погледнах Телия с извиняващ поглед, а тя за моя изненада просто кимна, - каза нещо преди да издъхне.
Интересът на Телия се усили и тя се приближи като прикова поглед към мен.
- Докато лежеше в скута ми, а ти крещеше за лекар, Ека каза "Не му се доверявай".
- За кого е говорел? - попита Телия.
- Нямам представа, но момчето, което видях... - поклатих глава невярващо - той не беше аутист. Не може да е бил... Говореше толкова правилно и...господи...
- Знам. - рече Телия. - Това се опитвах да кажа на всички, но никой не слушаше. Беше по-лесно Ека да е аутист от колкото да има прозопагнозия. Никой не го приемаше насериозно и никой не се занимаваше с него. Освен мен... и Кам.
Двамата си размениха леки усмивки.
- Ами ако е бил напълно нормален? - зачудих се аз след лека пауза.
- Какво имаш предвид? - попита Кам.
- Защо ми се струва, че състоянието на Ека е прекалено удобно...за някои хора.
- За кои? - Телия изгаряше от желание да разбере какво имам наум.
- За хората на Ос, например. - предложих с усмивка на лице.
- Ека бе убит, защото е видял нещо, но другото изключва...
- Нищо не се изключва. - прекъснах го аз. - Всичко си е там където трябва. Ека вижда нещо, което не трябва, но е прекалено малък за да го разбере. Независимо това трябва да се вземат мерки и ако е видял някакъв заговор или дори среща между Тъмен и Светъл, Тъмния най-вероятно е разбрал, че Ека знае и му е направил нещо.
- Причинил му е аутизъм и прозопагнозия?! - Телия изпадна в паника.
- Не мисля, че могат да се причинят нарочно... - констатира Кам.
- Аз съм на същото мнение. - съгласих се. - Бих била по-склонна да повярвам, че който и да му е направил нещо си е разбирал от работата и е искал просто да създаде впечатление, че е болен, а всъщност да е било нещо съвсем различно и предотвратимо.
- "Не му се доверявай" - Телия повтори последните думи на Ека и сякаш осъзнах нещо друго щом думите бяха изречени от друг човек. - Имал е предвид мъж, но кой, прекалено е общо...
- Не. - прекъснах я. - В него момент наистина не е виждал. Имал е симптомите на прозопагнозия, но не е страдал от нея. Вероятно е бил под въздействието на някакви лекарства дълго време. Когато Кам изкрещя за лекар, Ека е имал точно това предвид.
- Да не се доверяваш на лекаря? - попита Телия опитвайки се да следи мисълта ми.
- Да, но не доктора, който се опита да спаси живота му.
- Но тогава остава само... - Телия млъкна щом осъзна какво щеше да кажи. - Аз ли нещо не разбрах или вие сте се объркали?
Шокирания поглед на Телия беше напълно разбираем. Аз самата нямах думи от това, което осъзнах.
- Зина, - проговори Кам - трябва да сме напълно сигурни.
- Знам. - дъвчех устната си от притеснение. - Не му се доверявай... Това е. Няма какво друго да е...
- И това значи, че Акама е невинен? - предположи Кам.
- Не.. Никак даже...
- Баща ми? Какво общо има той?
Погледнах Телия и реших да разкажа и на нея. Коя съм аз, кой е бил баща й, какво е направил.
- Това е някакъв кошмар. - проплака тя накрая. - Ека си отиде, сега ще отнемат и баща ми, защото не си е стоял на гъза когато е бил млад.
Имаше право. Взеха й всичко скъпо.
- Той е обречен, Телия. - нежно рече Кам. - Знаеш го, нали?
- Да. - кимна тя. - Е, ще кажеш ли кой е в комбина с баща ми или да гадая?
Погледнах я и реших да я оставя да каже първа.
Тя поклати глава и прошепна:
- Не мога да повярвам, че го казвам, но мисля, че...лекарят от който Ека ти е казал, че трябва да се пазиш е... оф... не мога... Не може да е истина...
- Просто го кажи! Кажи какво мислиш. Кажи за да знам дали сте ме разбрали, защото не искам да заговорнича, но ако мислим по един и същ начин, това значи, че съм права...
- Мак! Мак е скапания лекар... - изкрещя Телия и сълзите отново рукнаха и се търкулнаха по скулите й.
Въздъхнах тежко и затворих очи.
Сама не можех да повярвам, че мислех за това от известно време, а сега Телия го изрече на глас. Истински ужас. А си мислех, че е пич...
- Мак... - повторих аз едва. - Точно така.
© Палома Todos los derechos reservados