Всички вече бяха тръгнали. Тихо, тайно. Събираха се силите за Великата война. Нашите селяни щяха да превземат София. Заедно с хайдутите на Баба Новак. И с Димо. Не, че го вярвах, мечтаех си. Мечтаех Димо да е с нас пред портите на стара Сердика. Исках да го видя. Но нямаше. Той беше с царя. Имахме цар. Въздъхнах и погледнах Шуна. А тя си стоеше съвсем същата, каквато вече съм ви я описвал. Дано да сте я запомнили.

- Що ми пак въздишаш яко вдовица? – рече.

- Ех, Шуно... нали знаеш, че сгреши?

- Знам!

- Нали знаеш, че Димо трябваше да ни е цар?

- Знам!

- Нали знаеш, че ще ни избият турците?

- Знам!

- Защо си толкова зла?! Мене ме остави, аз мил не съм никому. Но него всички обичат. Даже и ти! И знаеш, че няма да го видиш никога повече. Защо не му даде короната?

- Тая корона не ми е женското нещо да я давам, на когото ми скимне! Има закон!

Приплака ми се пак

- Защо го обичаш толкова много?

- Все едно ти не го обичаш! – изсмя се девойката.

- Обичам! – тропнах с юмрук. – И ще умра за него!

- Няма да умреш. – рече, та глава тръсна...

- Умрял съм вече. И похарчен! Като всички! Толкова ли за слаб ме имаш, че даже и тая слава си ми отказала?

- Няма да умреш. – повтори Шуна. – Докс ще умре. И Сирма. И щерките й. И егълничаните. И още много, много прост народ. Всички ще умрат. Но ти не. Пък Димо... това не го разбирам... хем ще погине, но пак жив... как може това да е истина? Нали ще му прережат гърлото?

И се обърна към мене вещицата, та ми рече право в очите:

- Ти си виновен!

- Бре! За всичко все аз ли съм виновен?!

- Ти! Ти и Богданчо!.. Двамата някак не давате на Димо да си отиде. Гроб ще му копаеш, но гроб няма да има... а огън... Отвръх планината.

- Слушай, Шуно, толкова народ тръгна за бой... Напразно ли е всичко? Грешна е тая Велика война, ако свобода не носи. Видиш ли ги кланетата, вещице?...

- Видя ги. Всичко виждам. – рече Шуна.

- Тогава защо? Защо оставяш хората да тръгнат? И защо ме пращаш да ги водя?

- Помниш ли кога съсякох кучето? И го направих жертва? За да се намери короната на българските царе. Да не мислиш, че стига? Че жертвата е достатъчна? Едно куче за цяла корона! Много лесно искате да се измъкнете вие, българите! Цялата ви кръв ще потече! И ще писне мало и голямо! А ти – ти най-много ще страдаш, защото си страхливец. Затова много пъти ще мреш, а не веднъж.

Наведох глава и сълзите ми прокапаха по бузите.

- Вярно е. Страхлив съм. Така се родих. Друг чаяех да бъда, но не може всички да сме герои. Само за едно те моля... нека ме отмине тая горчива чаша, друго всичко мога да понеса, това – не...

А Шуна поклати глава:

- За това си се родил. Ти ще го направиш.

- Не!

Пък вещицата протегна ръка и посочи. Бялата й кошуля се вееше, та още по-белите гърди едва-що не изскачаха от пазвата.

- Там! Там ще го заровиш!

- Никога! Не мога без него да живея! И не искам!

- Кой те е питал какво искаш? Кой те е питал какво можеш? Мълчи и събирай сили да копаеш гроб!

И като рече така, все едно горещ шиш ме промуши. Оставих я, тръгнах подир егълничаните към София. За Великата война. Но не можах да претърпя, обърнах се и попитах:

- Ами тебе, Шуно?... Теб кой ще погребе?

Онази се позасмя и ми отвърна, а гласът й проехтя през горските долини и просеки, понесе го вятърът из Радомирския балкан:

- Не сме всичките петимени за гробове. Аз гроб не искам. Стига ми е Димовия да го знаете!