От основи издигнахме и украсихме. Все това ми се върти в главата, защото така беше наистина. Там, на самия хълм Царевец, върху старите основи засия нов дворец на българските царе. И дойде ден да се съберем всички, за да коронясаме царя си. Трябваше да съм весел и радостен, а не бях. И как, щом с един крак газих по гроба на вехтия автократор, забравен, незнаен и безвестен за никого. Какъв нов цар издигаме, ако предишния не помним? За добро ли е, за зло ли? Или е на размирни години? Искаше ми се да питам Шуна. Тя знае. Защото е силна. Защото е вещица. Но е далеч. В Егълница и Радомирско. Далеч, далеч от Търнов. Милата ми... Моя единствена...

А Димо беше тук. И все такъв хубав и млад, какъвто го помня от някога. Време не го лови. Рус, рус, та чак бял. Откак взехме Търнов, съвсем му се натрупа работа и нямаше време да говори с мене за Оролаци и Радомирско като някога. Трябваше да пази царя от мнозина лъжци и лицемери, и лентяи, които се трупат обикновено около властта, за да крадат и да са добре за сметка на честните и достойните. А и да го пази нашия цар от него самия си. Чувах недобри думи, че залитнал Петър към ядене и повече към пиене. И започнал неприлично да се гордее и големее, та се наложило Димо да му отвърти два шамара, ама такива яки, че му фръкнала на Петър червената капа, дето я носи вместо корона, защото още не е помазан за владетел на българите и още няма венец на челото.

Ех, Димо, а като стане самодържец, после какво, тогава как ще му бием шамарите?..

И пак се сетих за думите, които ми каза някога Тодор Балина: „Петър да внимава. Отстъпи ли от бащината слава и чест, ще му резнем зелката, нищо че е цар. Няма да е първият - къде, къде по-ербап от него е имало, пък и тях червеи са ги яли!”

Не дочака Тодор. Него вече го ядат червеите. Загина в битка. И стана ето как:

Събрахме цялата си войска около старата столица и се реши вместо да чакаме турците да дойдат, ние да водим войната по български, както навремето е правил цар Асен – да удряме, да настъпваме и да отстъпваме, когато се наложи. Но да е нашето. Ние да бием. Ние да удряме. И затова тръгна нашата войска, начело с Петър и Тодор Балина, да си отвоюва своята земя и своите крепости. И изпратили вест до Шумен, Мадара, Петрич, че да ги оставят турците и свободно, без кръв да си идат оттатък в Азия, откъдето са дошли. А Шумен не се покорил и останал верен на султана, дано прогният кокалите му. И се затворили поганците в крепостта, а нашите докарали стенобитна машина, пробили дупка в стената, напъхали в нея слама и дърва и ги запалили. И пушекът задушавал  османлиите и ги принудил да скачат от кулите право в огъня. Така се предала крепостта, а от Шумен се вдигнала войската ни към Мадара, после към Станата и Венчан. И всички тези царят превзел, запалил и опостушил, като избивал турците и освобождавал българите. После нападнал и Овеч, най-силната твърдина в онова землище, достъпна само по един скален зъб, широк две крачки. Но нямало кой да я обича и подновява вече от векове, та била скръбна, овехтяла и изкорубена на много места. Затова смогнал Димо скрито да изкатери зида и да изколи стражите. Така Овеч станал наш и войската тръгнала към Варна. А като видели български пряпорец, отметнали се от турците и се вдигнали на бунт Калиакра, Каварна, Кастрич и Галата. И още селяни и войнуци се присъединили към Петър и Балина, та станала войската ни голяма и преголяма, както по времето на старите ни царе. Но в това време и турците не се помайвали, ами събрали своите в Одрин и били нещо около 50000 души, от които десет хиляди азеби и още десет – християни, насила докарани да помагат на султана, дано се сплуе и потъне вдън земя. А останалите – еничари, анадолци, румелийци, спахийска и тимариотска конница. И тръгнали всички тези нагоре през Балкана, преминали го, стигнали Петрич, а оттам – по петите на нашите и направили лагер на 5000 крачки от Варна. И като видели българите техните многобройни огньове, смутили се и свикали съвет да решават какво да се прави и как е най-добре да постъпят.

Дионисий Рали, епископът търновски, който водил столичани, нищо че е грък, а с него и Павел Джорджевич, предложили войската ни да се оттегли назад, ала се разбрало, че нашите са затворени между морето, Девненското езеро и турците, и няма накъде да отстъпват. Тогава пак тия двамата, а още и братя Соркочевици настояли да се води отбранително сражение. Тодор Балина обаче, който водил никополските и търновските катафракти, и Груица с хайдутите рекли, че ако се браним, това ще вдигне духа на турците, а нашия ще разяде. Напротив – едно смело и бързо настъпление може да уплаши неверниците.

„Да избегнем, казал Балина, невъзможно е, а да се предадем и поробим и така да ни надвият без битка и сражение – никак. По-добре да мрем с чест и похвала над сабята ни.” На царя Петър се харесали тия думи и дал на Балина да командва войските. И започнали веднага и без да се бавят да строят боен ред, защото виждали, че същото правят и турците от другата страна. А ги водил агата на еничарите. Онзи, който някога изби децата на Оролаци. Същият мръсник. Чудих се, че още е жив и ходи по война. Ама като помислиш, такава ствар лесно не мре. С палешник в сърцето трябва да го промушиш, а и тогава не е сигурно. И сложил поганецът в средата еничарската пехота, командвана от Язиджи Тоган. А пред нея изплели палисада, изкопали ров и вдигнали насип. Надясно били румелийците на Дауд паша, а вляво Караджа бей водил анадолските спахии, акънджии и азеби. На две-три хиляди крачки назад им бил лагера.

В средата на нашия ред стояли два отряда по 2000 души тежка конница, никополци и търновци, които се командвали от Тодор Балина и Петър Монаха. По дясна ръка наредили пет знамена – Дионисий Рали, Джорджевич, дервентджиите, приморци и шуменци. Лявата ръка държали хайдутите, водени от Груица. Селяните на Шуна размесили равно навсякъде да помагат, колкото могат. Назад в резерв стояла влашката конница, изпратена от Михаил Витязул.

И едните, и другите били готови за бой, а в това време се разразила силна буря, гърмяла и трещяла, и всички се смутили, защото си помислили, че Господ се гневи. Ама акънджиите много-много не си го турили на сърце, защото техните богове били торбата и тоягата, и като видели трепет и боязън у християните, ударили силно и отведнъж, ала Джорджевич ги отблъснал, като използвал мускети и самострели. И не само ги върнал назад, ами се втурнал да ги преследва, а след него и цялото ни дясно крило. Тогава ударила отстрани анадолската конница и много от нашите били избити и се издавили в блатата на Провадийската река. Тук някъде загинал Павел Джорджевич, а епископ Дионисий едва се спасил като избягал назад и оставил позицията си. Тогава цар Петър и Балина, заедно с влашката конница се втурнали срещу разпръснатите, увлечени в преследване спахии и им нанесли тежки загуби. Паднал убит Караджа бей. Балина и Петър се върнали обратно на старите си позиции, а власите продължили напред, разграбили лагера на турците и напуснали сражението, натоварени с плячка.

По същото това време, докато тия се биели, на другото крило румелийските спахии атакували хайдутите, но били отбити и отстъпили назад. Но после се върнали и налетяли отново, а хората на Груица и селяните се огънали. Пък Петър, като видял това, взел своите катафракти и ударил спахиите отстрани и ги разбил, и така ги обърнал в бягство, че някои се удавили в Камчия, а други я прекосили и се озовали надалеч чак в Тракия. И вече изглеждало, че нашите са победили, а агата на еничарите се готвил да бяга, ала белите му коси и още и срамът как да се изправи победен пред султана, да се сплуе дано, не му позволили. Останал с еничарите и заповядал на мюезина да вика малодушните да се върнат в боя под знамето на Пророка, което високо развял.

И тогава царят ни се разгневил, че онези се противят още и додяло му да слуша мюезини и ходжи, та пратил вест на Балина да настъпи с конниците си право срещу средината вражеска. Димо напразно го умолявал и съветвал да не прави така, а да събере всичките българи в един юмрук и тогава чак да налети на турците, които са уплашени и почти-речи разбити. Но Петър не поискал да го слуша, а решил бързо да свърши боя и да не оставя поганците да се опомнят. Затова изпратил обгорено перо на Балина и му казал да напада право насреща агата. И боляринът, макар и да не искал, качил се на коня и пришпорил напред. Против волята си, но нямало какво да стори, защото по време на бой и битка само един трябва да заповядва, а този един бил последният Шишмановец, Петър монаха. И така литнал Тодор напред с никополци, но попаднал в страшни засади, вълчи ями и остри колове, и затънали всадниците в кал до ушите от скоро отминалата буря. Конете ревяли и се мъчели да скочат на здраво място, а мъжете ни мушкали и секли колкото и каквото им било по силите, но еничарите ги оградили и започнали да ги смъкват от седлата с куки, въжета и копия. А Димо, като видял това нещастие, взел своите радомирци и ударил здраво еничарите отстрани, но не могъл да стигне до катафрактите поради всички плетове и ровове, които намерил пред себе си. Ех, избили нашите неколцина от най-близките до агата, но сила не им стигнала за друго освен отдалеч да гледат как еничарите заградили Балина, съборили го от коня и му отрязали главата. И до там им стигнала простотията, та я побили на кол и вдигнали високо като байрак насреща.

И яко видели всичко това българите, ужасили се и започнали да бягат назад, нищо че вече били победители и трябвало само да се държат на своето място, и не би имало как врагът да ги изтика и надвие. Но ето – от пуста невера побягнали без никой да ги гони, а Петър царят пръв побягнал щом видял на своя съветник и болярин главата да се носи по турските прътове. И очите му да блещеят избодени и порязани. Търчане, бъркотия и срамна работа навсякъде по бойното поле, а турците се окуражили и им дошла смелост, спомнили си, че насреща имат роби. Роби, сиреч българи. И какво да кажа и как да извъртам, истина било, защото всичките – и приморци, и търновци, даже хайдутите и всички други, юрнали ония - не войска, а стадо подплашено. Един само Димо държал здраво, играел и трептял, потен и бесен върху жребеца си, а той пък - по-бесен и от него - мятал грива, хапел и ритал като шейтан. Събрал Сирака колкото имало още смели българи около себе си и удрял турците накъсо, изневиделица, спирал ги и погубвал, та ако не друго, поне да спечели време на нашите да избягат. И като сечал и мушкал Димо, все викал:

- Де си, царю честити, що си не браниш царщината, да ти опустее владията, да се не видите и началници! Бийте, братя, за Шуна бийте!

И като чули на Шуна името, радомирци съвсем вампирясали и в кратко време накълцали сума еничари, спахии и какви там още други. Гонил един егълничанин турците с гол меч и крещял: „Чекай, свиньо, да ти кажем макя ти къде е!...” Друг, като останал без оръжие, хвърлил се с голи ръце връз поганците и тия, макар и трима, и повече, голям зор видели, докато го натиснат и убият. Но били много, а нашите – малко, защото първенците побягнали, а останали простите селяни радомирци. И мрели на бойното поле. За Шуна ли, за България ли, кой ги знае.

Сами.

Не били сами. С Димо. Димо. Колкото и железен да бил, накрая и той се уморил, отслабнала му ръката, уморил се да коли и реже, уморил се да гледа своите другари да гинат поголовно. Накрая останал сам, защото всички други били убити. Паднали радомирци. И егълничани ги нямало вече. Никога повече нямало да видят Шундола. И Шуна. Вещицата. Нашата. Милата. Българската. Черната й коса. И бялата кошуля. Насред побоището и погибелта, спомнил си Димо колко много пъти е бил близо да докосне нежната й кожа. И как все някой го е спирал. Все имало нещо по-важно. А Димо искал само едно. Да я доближи. Да стопли кожата й с дъха си. Да я усети до себе си. И да я гали. Но никой не го питал какво иска. Забранено било. Защо било забранено? Не знаел. Никой не му обяснил. Забранено и толкова. Даже и сега, по време на боя, мислил Димо пак за чародейката. Искал я. Искал Шуна. Но знаел, че не може да я има. Никога, никога, никога. Затова пожелал да умре. Отпуснал ножа си и подвил врат. Но не щеш ли, точно тогава пред него се появили троица поганци. Двама били обикновени вехтошари, дето стрували един мах на сабята. А другият... Отново ли?...

Стиснал Димо юмруци, от очите му заизхвърчали лоши огньове, полудял, притурил се и заклал без милост и пощада дрипльовците-акънджии, а третия стиснал за гушата, ама яко го стиснал, лудо, побъркано, заметнал го на коня си и препуснал назад към Търнов. Сметка щял да търси. От цар и царщина. За побоището. Пък онзи, дето сега висял безсилно през седлото... него не знаел що да го прави. Защото бил брат му. Богданчо. С кървавия си кръст на челото. И тия същите Димови очи и коси...