Цял живот се скитам по света. Понякога ведно с душата си, друг път само тялом. Живота ми се събира в една раница. Ей тъй, да ми тегне на болния кръст и някак да ме дърпа. Колкото и голям да е товара, крачка назад не сторих. Не обърнах глава. Не подгънах коляно. Не се помолих. Ни на човек, ни на Господ. И Дявола вече ме подминава. 

Та, вървейки стигнах и тук. И тук те намерих, дядо... Където и да ида, всякога намирам гроба ти. Когато и да не знам верния път, тебе търся, за да ми подскажеш коя е посоката... 

Скоро не съм те дирил. Страх ме беше да не ме хулиш за туй, що пак от очите ми солено капе... Ала тоя път го стисках това сърце, моето с юмрук и аха - да го смачкам, дадох го на Нея. Намерих я, дядо! Най-подир! Стана вече половин година и да ти кажа право - мирясах. Прегърна ме тая Жена с нейните две силни ръце и не ме пусна за миг. Даде ми дом, храна, уют, мир и обич, каквато не бе сетила моята душа. Даде ми себе си. Как да не обичаш такъв Човек? Обичам я и нямам ден, нито нощ, в които да не се моля. Да, започнах на нея да се моля. Ей тъй, безгласно. Знаеш, че с Бога не се спогаждаме отдавна. Превърнах я в моят личен Господ. Много люде загубих, ала не съжалявам. Всички до един ми осветиха пътя към Нея... 

Трудно е, дядо... Морно е. Изморен съм. Такъв дойдох в живота ѝ. От толкоз тичане по неведоми друмища, за малки човеци с още по-малки души, моята пресъхна, като пролетен ручей, ожарен от идващо лято. Не знам що да сторя, дядо... Извътре толкоз я обичам, а отвъд лъхам на студ. На тъга. На умора... 

-Добра среща, сине! Затъжил се бях за тебе. Рекох си - Добре ще да е момчето ми, щом не идва тревожен да ми попарва тревите около камъка със сълзи. Аз все акъл ти давам, но за туй що преживяваш, не намирам думи, синко... Зная само, че търпеж му е майката на туй, опустяло щастие. Дали ти или тя, кой повече, кой по-малко, трябва сговор да има. Инак ще се стопи тая любов, като априлския сняг... 

От друго място ме гледаш, чедо. Преди на оня хълм, брулен от ледени ветрове и пален от проклета жега идваше. Сега гарвани грачат. Облачно е. Влажно. Мъгливо. Къде си отишъл, сине? Почини вече. Щом си мирен, там стой! Наобичай я! Преглътни тая жлъч от миналото с влагата на устните ѝ! Стопли се в ръцете ѝ! Протегни своите и никога не я пущай от себе си! Сам знаеш, че един път в тоя живот срещаш Жената. Ако изобщо имаш тоя късмет... Ти си късметлия, сине! Отдай се и изживей съдбата си! Със Бог не мелиш брашно зная, ала я се замисли колко пъти си ял от хляба му? Колко пъти дробиш в калта, а преглъщаш лакомо само вкусното?... Пази те тебе Господ, щото инак нямаше да намериш спасение в нейната човещина и блага душа... 

Мрачно и мъгливо е туй място, дядо, защото зима е. Гарваните грачат, а на мен, като песен ми звучат. Хубаво ми е и тъжно. Не виждам усмивката ѝ. Все кахърна ляга и се буди нощем, неспокойна, и вяла, като неполивано цвете... Колко пъти ми е идвало да си тръгна ако знаеш... Къде? Къде да ида, като всички пътища са ми назад. Как да се върна в тишините на самотата си? Защо да изплача още мъка, като е дошло време за сълзи от радост? Болен съм аз, дядо!... Не искам и Нея да разболея. Толкоз лошо видях, че нямам очи за хубости...  Ако се върна, ще ми се да срещна по пътя всеки, дето се е погаврил със сърцето ми. Не зная как ще отвърна,

ала тежко̀ и го̀рко на тия отровници... 

-Недей, сине! Не се убивай а живей! Вземете се, любете се и се обичайте, щото под камъка има само студ и влага. Рая не съществува, момчето ми! Има го само прѝживе и то, ако си минал през Ада също докато си още жив! Благото трябва да се изстрада! В тоя живот е така!...Тъй,

че живей и обичай със всяка частица от себе си! После идва голямото чакане - да се надвеси някой над кръста ти и да ти каже две-три приказки... Послушай ме! Дядо ти няма никога лошо да ти подскаже... 

Не промълвих... Стоях край реката и погледа ми се разтягаше по течението ѝ. "Гарваните пееха". Въздъхнах дълбоко и се запътих към къщи... Знаех, че Тя ще е там. Малко ядосана, защото и липсвам. Ще ухае на нещо вкусно в стаята. Ще изпушим две мълчаливи цигари. После ще докоснем дланите си.

Ще запрем сълзите си в крайчеца на една усмивка и ще намокрим рамената си, след като се прегърнем. От нищо друго. От любов. Още неосъзната от изстрадалите ни души и, осъзнатото усещане от страха да не се загубим... 

Вече няма да подреждам живота си в раницата. Искам да остане в гардероба ѝ. Завинаги... 

Усмихнах се. Намерих го, щастието. Почивай в мир, Дядо! Аз ще дойда при теб, но не още..., не още...

Из "Гроба на Дядо" 

Стихопат. 

(DannyDiester) 

05.01.2019 

Marburg, Germany