Грозен
Година -2151
Планета-Земя
Население – 1000000 жители
Същата година
Земя 2
Население – 2000 жители

-    Къде ми е противогазът?- попита момичето
-    Намери го бързо, защото, ще се наложи отново да искаме помощ,  А ТОВА СТРУВА ПАРИ! ЗНАЕШ, ЧЕ Е СКЪПО И САМО МИНУТА ТАМ! ПРОВЕРИ ЛИ ПОД ЛЕГЛОТО? 
-    ЕТО ГО! БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ СЕ СЕТИ! 
Той се усмихваше под шлема. Бе забравил, или не, по-скоро се изненада да види отново чертите на лицето и.
-    Добре ли си? Не се разсейвай повече така. – каза той и я хвана за ръката
-    Нищо ми няма! Свалих го за малко и забравих. Дали няма начин да попаднем там завинаги? Да живеем спокойно с чист въздух, чиста храна и вода?
-    Скъпо е, не можем да си го позволим.

И ако мислите, че тези герои от бъдеще време са двама млади, романтично влюбени хора – грешите. Безспорно между тях съществуваше дълбока привързаност, каквато има между хора , при които нишката на приятелството, а също и невидимите кончета на любовта и сексуалната хармония се преплитаха в красива и невидима плетеница. Ала за зла участ те се бяха родили на тази толкова красива и пълна с блага планета. Парадоксално обаче, колкото и изобилие да даваше земята, хората, които я населваха трудно можеха да избягат от покварата. Същото се случваше и с тези двамата. Те, както и много други не осъзнаваха, колко много им е дадено. Всъщност точно тук бе проблема. Сега в тези дни, хората населяващи Земя носеха противогази и защитни шлемове за да могат да съществуват. Храната бе оскъдна и предимно създадена в лабораторни условия. Много от красотата на планетата , която ние познаваме бе изчезнала, по-голямата площ от нея се бе превърнала в пустиня, а тези кътчета със зеленина и все още останала чиста вода се намираха оградени с огледална стена – зад тази стена бе Земя 2 или така нареченият останал Рай. Но да се върнем на двамата герои. Безспорно влюбени и осъзнаващи красотата и обаянието си те всячески се стремяха да се възползват от тази харизма и влиянието, което тя оказваше на срещуположния пол. Така да се каже на съвременен език – те бяха в отворена връзка. Взимаха каквото можеха от хората, които се влюбваха в тях и оставяха след себе си опустошени сърца, както правеха и много други, като тях, без да осъзнават, че заобикалящата ги пустиня бе отражение точно на това. Принципът – изцеди до последна капка и захвърли, независимо, дали става въпрос за човек или нещо друго.

Той я харесваше много. Бе съсед и често ги засичаше, когато излизаше. Ала за зла участ природата не го бе дарила с красиво лице и атлетично тяло. Веднъж, когато се беше напил я бе поканил на среща, но тя само се изсмя ласкаво и продължи по пътя си. Сградата в която живееха приличаше на истинско свърталище на наркомани и проститутки и тези герои не правеха изключение от горе описаните. В тези дни и тази епоха разпространението на наркотици не се контролираше.
Той и тя лежаха на леглото в тясната стая, която обитаваха. На вратата се потропа. Трудно му бе да се надигне, всичко около него се движеше, а и имаше чувството, че колената му са гумени. Добра се до вратата и отвори. Грозничкият стоеше облегнат на рамката.
-    Имаш ли нещо за пушене?  
-    Влез за малко, трябва да проверя в скривалището.
Разминаха се под рамката на вратата и в този момент сякаш размениха световете си. Тя продължаваше да лежи в унес, а Грозньо я наблюдаваше. Очите му пълзяха по крехкото и тяло . Изведнъж го обзе желание да зърне лицето и, да дръпне шлема и да зърне очите ѝ, не толкова да види тялото и голо, колкото да я гледа в очите, май за това копнееше по-силно. Мислеше си понякога, че е забравил човешките очи. В тези дни да погледнеш някого в очите, бе акт на най-дълбока интимност. 
Докосна я. Тя измърмори нещо. Ръцете му дръпнаха шлема. Секунди. Зеница, ретина, Вселена. После писък. Възбуда и учестено дишане. Свалени панталони. Тъмно.
Държеше бухалката и гледаше локвата кръв пред него. Грозньо лежеше на земята. Тя простена.
-    Ставай и ми помогни да разчистя – каза той и запрати пакета с дрогата в ъгъла
-    Мъртъв ли е? Защо го направи? Можеше да го набиеш и да го изхвърлиш!
-    Ставай! Вземи парцала и чисти!
-    Къде да го заведем? Тежък е, какво ще правим? 
-    Ще го хвърлим в езерото. Ще изчакаме да стане тъмно и ще ми помогнеш да го завлека, но преди това...Знаеш ли, дай да му намерим чипа! Този има пари! 
-    Но ние не можем да плащаме с неговият чип, веднага ще ни хванат.
-    Да, но може други да внасят пари в него, ако се направи контакт между два чипа. Хрумна ми нещо! Повечето хора вграждат чипа в палеца си, ако намерим неговият, ще го прикачим на копчето на панталоните ти.
-    Моля?! Ти, какво искаш да правя!
-    Спокойно! Има много клубове с дрогирани и пияни! Не е нужно много. Просто бъди красива, усмихвай се на пияниците, приласкавай ги, заведи ги в тоалетната и ги остави да ти пипнат копчето.
-    За какво? Ние не можем да плащаме с неговите пари.
-    Ще сбъднем мечтата си! На Земя2, там нямат информация, кой чип на кого е, просто плащаш и влизаш, така съм чувал.
-    Ами нашите чипове? Не можем ли да прехвърлим парите при нас?
-    Не! Ще ни хванат бързо. Нима не разбираш? Оставим ли чипа в него, много бързо, ще го намерят! Хайде, търси малък прорез, белег на кожата му. В 99% от случаите е на някой пръст.
Момичето дръпна ръката на Грозньо, за миг и се стори, че той помръдна и даже леко си пое дъх. Дали не е жив? Ох, какво значение има и без това след малко, ще е в езерото. Започна да оглежда пръстите му. На палецът нямаше нищо. Продължи с показалецът – не. Среден, взе средният му пръст в ръката си, другите два съседни висяха надолу. „Среден пръст ли ми показваш? Ако не ми се беше нахвърлил така, нямаше да се стигне до тук!“ Продължи с безименният, погледна възглавничката- нищо, за миг нещо я накара да спре погледът си под последната фаланга, точно там, където се носи венчалната халка. Малък белег.
-    Ето го!
Момчето извади от джобът си сгъваемо ножче, хвана пръста на клетникът и го разряза. Покапа кръв. Стисна и през прорезът се подаде малка пластина с формата на лещово зърно.
-    А сега ми помогни да го завлечем до езерото, но първо да го увием в найлон за да не оставяме следи. Аз, ще дърпам краката ти бутай раменете.
Тежък бе Гразньо. Трудно им бе да стигнат до езерото, а и това, че не включиха светлините на входното осветление, още повече ги затрудни. Добраха се до езерото, но там където спряха имаше ограждение, някакъв ремонт. Поеха си дъх. Светлина. Някой приближаваше. Тя се паникьоса, той замръзна на място. Решението бе мигновено и импулсивно. Тичаше, чуваше, че някой бяга след нея, но не посмя да се обърне, страхът я бе накарал да забрави, че има съучастник. Спъна се и падна на земята. Сълзите и навлажниха почвата, усещаше мирисът и влагата.
-    Ставай, няма никой след нас. Трябва да се върнем в къщи и да разчистим. Най вероятно, ще има разследване, ако вече са го намерили.
Чистиха лепкавата кръв. Трудно им бе да говорят. Напрежението се усещаше. Всеки звук ги караше да настръхват, но никой не дойде. Изминаха няколко седмици. Престрашиха се да излязат и дори отидоха до езерото, но там нямаше и следа от него.
-    Време  е да действаме! 
-    Как, ще сложим чипа на копчето, може да падне.
Пак извади джобното ножче. Направи квадратен прорез на безименният си пръст. Не издаде нито звук. След това взе пинцета и издърпа кожата заедно с малко месо. Само тогава леко се намръщи. Болката бе силна. Взе и панталоните.
-    Ще поставим чипа от вътрешната страна за по- сигурно. Ти ме чакай тук.
Когато се върна в стаята миришеше на изгоряло.

В градът, който живееха имаше много клубове и ресторанти. Тя бе красива жена и нещата се движеха по план. Не беше трудно да прикотка някой надрусан или пиян в тоалетната или в квартирата им. И цифрата на чипа постоянно растеше. В началото я беше страх, но след първата седмица, когато погледна резултата остана повече от доволна.
-    Да отидем да си купим нещо.
-    Не, ще ни хванат, още няколко седмици и се отправяме към Земя 2 . Деветстотин хиляди, ще трябва да стигнат за двамата.
-    От приятели съм чувала, че няма обявена цена за вход. Никой не знае колко взимат.
-    Така е. Никой не говори за това.

Парите бяха събрани. Взеха най-необходимото и тръгнаха. Пътят до огледалната стена на Земя 2 отнемаше ден. Трябваше да вземат автобус за около девет часа и след това да повървят пеша докато стигнат последното селище на границата от там можеха да помолят някой да ги закара с каруца до стената.
Каруца нямаше и им се наложи да извървят тези километри пеша, докато най-накрая я зърнаха и видяха собствените си криви отражения. Потропаха. Нищо. Отново. Чу се тънък звук, като от струна. Отраженията им започнаха да се отдалечават едно от друго, а между тях се показа гола жена с цигара в едната ръка и чаша с питие в другата. Вътре изглеждаше слънчево и приветливо.
-    Какво искате? – попита жената , като отпиваше от чашата
-    Искаме да ни приемете. Имаме чип с почти милион вътре, надяваме се, че ще стигнат за да ни допуснете.
Жената се засмя и извика: 
-    Ела, ела да видиш кои са дошли!
Голяма изненада. Гол, усмихнат и приветлив до жената застана Грозньо, прегърна я нежно през кръста и любопитно ги погледна.
-    Приятели, много път сте извървели, но тук не приемат с чипове. Вие извадихте моя, за което съм ви безкрайно благодарен.