Грозно

Несигурно пристъпям в мразовитото утро. Утро ли? Как, по дяволите разбрах, че е утро? В тази скапана страна трудно се ориентирам кога е нощ и кога ден. Все  един и същ гаден сив и влажен полумрак. Сякаш някой побъркан алхимик се е опитвал да създаде нещо ново, нещо по-добро от всичко досега. И е претопил в чугунен котел деня и нощта, пролетта, зимата и есента. После отчаян от резултата в пристъп на безсилна ярост плиснал хомогенната помия върху скучния им свят.

 Мамка му. Уж още съм пиян, а вече ме цепи по махмурлийски главата. И поркането им е боклук, даже и скъпото.
 Уморените ми обувки мътно проблясват с издраните си кожи и криволичат по бетонния тротоар.
 Шибаният мокър вятър ме причаква в една пряка и ме пронизва до кости с лепкавия си студ. Майната ти , копеленце – вдигам мръсните ревери на овехтялата си дреха и тихо го псувам през зъби.
 Някакви кафяви примати с метли и мърляви униформи изпълват заспалите улици с грозната глъчка на гърления си език. Май в тая стерилна кочина само те се чувстват добре.
 В метрото роботизираните същества с празни лица не смеят много – много  да ме заглеждат. Току виж ме предизвикали да кажа нещо много  нетолерантно и асоциално. Току виж съм хвърлил камък в добре организираното им блато. В осветеното с неон тресавище, където с извратено удоволствие методично давят социално и здравноосигурените си тела. Не че един ръбат, малък камък хвърлен там ще промени кой знае колко нещата. Но дори и за кратко ще остави кръгове по повърхността на парфюмираната гнила вода и смътно ще напомни на живите мъртъвци отдолу, че има хиляди други светове на тая бракувана планета. И че техният вече е само за боклука. Жалък и безполезен като безалкохолна бира с изтекъл срок на годност. Пикня с консерванти в пластмасова бутилка с ярък етикет.
 Изпълнен едновременно с омраза и съжаление към тези лъжесвръхчовеци намирам сили в мисълта, че винаги мога да се върна в пулсиращия си райски ад. Докато те оттук могат да си заминат само легнали в дървения асансьор, който пътува само веднъж и то до подземния етаж. Аматьори! За 20 жалки години съм живял толкова, колкото вие и  за 200 няма да успеете!
                                                                                                Франкфурт на Майн 1.12.2004