Грозно
Несигурно пристъпям в мразовитото утро. Утро ли? Как, по дяволите разбрах, че е утро? В тази скапана страна трудно се ориентирам кога е нощ и кога ден. Все един и същ гаден сив и влажен полумрак. Сякаш някой побъркан алхимик се е опитвал да създаде нещо ново, нещо по-добро от всичко досега. И е претопил в чугунен котел деня и нощта, пролетта, зимата и есента. После отчаян от резултата в пристъп на безсилна ярост плиснал хомогенната помия върху скучния им свят.
Мамка му. Уж още съм пиян, а вече ме цепи по махмурлийски главата. И поркането им е боклук, даже и скъпото.
Уморените ми обувки мътно проблясват с издраните си кожи и криволичат по бетонния тротоар.
Шибаният мокър вятър ме причаква в една пряка и ме пронизва до кости с лепкавия си студ. Майната ти , копеленце – вдигам мръсните ревери на овехтялата си дреха и тихо го псувам през зъби.
Някакви кафяви примати с метли и мърляви униформи изпълват заспалите улици с грозната глъчка на гърления си език. Май в тая стерилна кочина с ...