-Знаеш ли какво имаше на картината?- попита Джони.

- Какво?

- Ами представи си, черна картина. Напълно черна. Все едно някой е мацал с мастило. Всичко е черно, разбираш ли? И най- долу познай какво има? Две ръце.. Една върху друга. Сякаш някой си почива.

- Тези клаксони. Подлудяват ме - почеса се Сузана.

- Две ръце в черна картина. Странно нали- продължи Джони.

-Законът забранява клаксона. Не можеш да си бибиткаш просто така. Четох го.

- Не ме слушаш!

- Е и какво от това. Две черни ръце. Какво толкова. Тъпо е.

Той се усмихна, но я изгледа някак с яд.

- Ти не ме слушаш, нали? Разбира се, че не ме слушаш. Не съм и мислил, че ще го направиш. Кога ли си го и правила. Ти си луда, а аз съм глупак.

- Слушам те. Знаеш, че просто понякога..

- Не са черни. Разбери. Не чуваш. Ръцете са бели, а картина е черна. Няма лице. И няма и защо да има. Няма смисъл.

- Защо? Как без лице? Кой е това?

-Няма смисъл- поклати глава Джони

- Отивам да бърша праха. С белите си ръце. Слугински.. А ти тука философствай.

Джони седна на креслото и се отпусна. Извади смачкан пакет Дънхил и взе да рови в него.

- Сузи, останаха ли ти цигари?

- Да на шкафа са, в кухнята.

- От тънките ли?

- Аз пуша тънки- натърти тя. Ти винаги ми купуваш тънки, а сега ме питаш, дали са от тънките?

- Докато бършеш, мисли за картината. Защо са бели ръце, в черно платно.

-Защото е некадърен художникът. И може да рисува само ръце.

- Ръце се рисуват най- трудно, миличка.

- Защо?

- Ами пробвай и ще видиш

- Е аз не съм художничка. Ако нарисувам ръце, ще са като клечки набучени на топка.

- Това няма да са ръце, а клечки на топка. Пробвай да си прерисуваш ръката и ще проумееш.

- Ще проумея- презрително изви глас тя. - Очертавала съм си ръката с молив десетки пъти, ако искаш да знаеш. Щяла съм да проумея. Сякаш тука има нещо за проумяване.

- Че има има. Но трябва и да има, и някой да го проумее. Очертавала си ръката. Смях и сълзи..

Тя спря да бърше. Сгъна парцала и му го даде.

- Добре. Ето. Аз сядам на креслото и почвам да проумявам, а ти бърши. Като свършиш, ще ти кажа какво съм проумяла.

-Какво стана пък сега?

- Нищо- каза тя и запали цигара. Издуха дима и си кръстоса краката.

- Аха, ясно- каза Джони. Стана, взе парцала и започна да бърше. Сузана пушеше и гледаше към тавана.

- Трябва да боядисаш този таван- отбеляза тя.

- Миналата година го боядисвах.

- Искам да е морско син.

- Миналата година го боядисах бял, така искаше бяло, като в Гърция.

- Морско синьо е, като в Гърция. Бялото е студено. И трябва да сменим тези завеси.

Джони бършеше и си подсвиркваше песен на Рамщайн.

- Джони? Ами ако тъпата картина беше бяла, а ръцете черни? Тогава какво?

- Казвам ти каква е, а ти почваш да измисляш.

- По- би ми харесала бяла картина и черни ръце.

- Не се и съмнявам.

- Какво имаш предвид?

- Нищо

- Кажи де!

-Ще разбереш ли?

- Оффф. Стига с твоите глупости! Прекаляваш. Имаш ме за някоя тъпачка.

- Глупости. Ако те имах, нямаше да те питам, какво мислиш.

- Така ли?

- Разбира се

- Добре, измислих- каза тя - черните ръце са знак за расата му. Той е негър.

Джони спря да бърше, обърна се и я зазяпа.

- Какво ме гледаш така?

- Черни ръце....!

- Е, и?

- Сузи, ти можеш ли да приемеш факта, че ръцете са бели, а не черни?

- Мога- отвърна тя

- А защо не го приемаш?

- Защото не искам, затова- тросна се тя. А и просто забравих. Добре ако са бели, значи е да речем бял човек в тъмното.

-Ако е в тъмното, защо му се виждат ръцете?

- Откъде да знам, по дяволите защо! Омръзна ми. Какво ти става?

- Водим разговор, какво да ми става?

- Ами бели, черни, какво било защо било. Не ми пука, какви са му ръцете. Страшна досада.

- Не какви са, а ЗАЩО е такава картината. Просто това е изкуство. Говорим. Защо крещиш, мамка му!

- Не крещя. Ти крещиш.

- Аз?

-Престани. Плашиш ме.

- С кое? Ти не си в ред.

- Ти не си. Някакви ръце. Виж колко стана часа. Кое време стана. Щяхме да ходим до магазина за препарати. Щяхме да се обаждаме на сестра ми за морското свинче.

- Нали вчера се разбрахме, че това свинче няма място тук. Че живее две години и мирише ужасно

- Да, но аз го искам.

ААА, ти го искаш. Тя го искала! Чакай малко. Вчера се съгласи, че няма да го вземаме.

- Размислих.

- Тя размислила! Боже мой!

- Искам да го галя, те са сладки. Не яде много, нито пие бира. Няма да ти пречи.

- Смърди.

- Моля те. Хайде. Направи поне веднъж нещо за мен! Поне веднъж.

- Поне веднъж ли? Та.. аз

- Джони, за ръцете. Сетих се. Те са бели защото са на жена, която е обичана. А лицето не се вижда, защото такава жена няма.

- Как го измъдри това? Понякога ме изумяваш.

- Ами да. Ти можеш да направиш така, че картината да не е черна. И тези ръце да са мои.

- Ахаа, разбирам..

- Хайде да вземем свинчето. Хайде Джони, моля те, моля те. Ще спра да пуша! Обещавам.

- В този тъмен свят, трябва да опазим себе си- отвърна Джони. Да ни е чиста съвестта и да са ни чисти ръцете. А ти искаш, да вземем някаква свиня, която вони. Да си изцапаме ръцете с нея, и да си почерним съвестта, когато забравим да я нахраним и тя умре от глад, както костенурката ти лятото.

-Защо го правиш? Защо все за нея говориш? Тогава бях разстроена. Всичко беше объркано, отмениха полета за Атина, купих други билети, багажи.. и я забравих. Не съм искала да умира. Нали го знаеш? Знаеш ли го?

- Но умря. А ти знаеш ли какво е, да се умре от глад?

- Престани! Не съм искала да я забравям. А ти каза, каза в самолета, че тя ще лови мухи. Че ядели мухички. Че живеели нормално поне месец без вода. Така каза. А нас ни нямаше само две седмици. Ти си виновен.

- Е, какво искаш да ти кажа? Да сляза от самолета ли?

- Защо ме тормозиш така- каза тя и разплака. Джони седна до нея и я прегърна.

- Добре, извинявай.

- Ще го вземем, нали- каза тя хлипайки.

-Кое?

-Свинчето

- Ще го вземем.

- Обичам те!

- Знам, знам

- Не, наистина!

- Знам

- Твоите ръце са толкова бели, Джони. Като на картината. Това си ти! Нали? Това мислеше- тържествено каза тя. - Ето отгатнах.

- А ти къде си?

- Как къде съм аз?

- На картината. Къде си? Там ли си?

-Не знам. Трябва ли да съм?

- Трябва.

- Значи съм.

- В тъмното ли?

- Ами да. Там съм. В тъмното. Защо не. Интересна картина, наистина. Толкова много говори.

- Да. Прекалено много- промълви Джони замислено. Дядо ми изглеждаше така, като се замисля.

- Така ли? Не разбирам. Така си стоеше със скръстени ръце?

- Да. В ковчега. Като го погребваха. Аз бях малък. Ковчегът черен. Пълен с цветя. Дядо не се виждаше. Само ръцете му се виждаха. Бяха същите. И всички минавахме и ги пипахме. Слагахме цвете. Всички жени забулени с черно, мъже с черни дрехи, а ръцете му бели. Беше странно.

- Как можа, сега това да се сетиш? Глупаво е.

- Не знам как можах. Да, глупаво е.

- Ще звъннеш ли? И и кажи да нагласи клетката, и талаша. Тя каза, че имала останал много талаш.

- Да, добре- каза Джони, стана и се запъти към телефона. Сузи се излегна на дивана, запали цигара и загледа тавана, изпускайки колелца.

- Трябва да е син- бърбореше си тя- наистина, Люси е права, син ще е страхотен. Гръцко синьо. Топло гръцко синьо.