Имаше някой в дома ми посред нощ. Подгоних го. Побягна. Последвах го. През задни дворове, запустели паркинги, тесни и мръсни улички, в които прескачах заспали бездомници и ме погнаха зли кучета… Накрая го приклещих. В центъра на града. В улицата между църквата и кметството. И тогава той откри огън по мен. С пистолет. Миг преди да го застрелям… се събудих. И веднага се сетих – хапчетата.
Докато отивах към кухнята, ми мина и още една досадна мисъл – следобедното заседание, на което щеше да се обсъжда сливането ни с могъщ консорциум…
Стоях и тъпо зяпах течащата вода, чудейки се – глътнах ли хапчетата или не. Две розови, едно синьо и едно бяло… Глътнах ли ги?
Мамка му! Върнах се до спалнята и погледнах наченатите опаковки. Така. Вземам ги от три дни, днес е четвъртият, да видим… Май съм ги глътнал. Идеално.
Мислейки за гадния им вкус с вода, се чудех как съм го направил без. Светнах в кухнята. Посрещна ме бележка, написана от жена ми и залепена на вратата на хладилника:
„Мен може и да ме з ...