Мрачно и сиво ми е. Височината на сградите ме притиска и се чувствам сама, сред хиляди „мишки”, уж свободни, но всъщност затворени между стени и прозорци. Еми, така е, като съм израснала в цвят, зеленина и листа по улиците на малък провинциален град. И там, само грабваш колелото и след малко- дим да те няма, вече си на брега на реката и караш, въртиш педалите , а покрай теб с вятъра - зеленеят, дъхави, полята. Шумно е в големият град. В градовете въобще си е шумно, забързано, „гонещо” някак си. Е, всичко си има своя чар-и провинцията с чистия природен аромат, и смогът, колите и веселието по очертаните булеварди на някой голям град.
Та „селяндурче” съм си, то, родата нали е от село. Къде ти при мен, като гражданките: да вървя наперено, да съм се нагиздила, с педикюр, маникюр, дълга коса с онези щипки, абе дето си слагат още, като принцеси да били, с коси под седалищните си бузки. Аз съм винаги или с до раменете коса, или като полудея, хайде, и отивам да я отрежа, че да нямам нерви от нея, да ми се оплита около лицето. Приятно ми е да нямам допълнителна тежест на раменете. Та така е, губи ти се цветът и малко ти сивеят нещата, когато от разноцветността и монотонността на провинциалното се присадиш в градска среда.
- Шармантна?! Аз? – разсмях се, диво и страстно, насред главната улица на града,- Стига бе! Я се скрий! Шарени пилета ще ми хващаш!Да бе да, ама не! - директно отрязах един познат на колега от университета, с който се паднахме в едно кафене. А, онзи, не ми разбра и половината от това, което му казах. Гледа ме, и като че ли е видял отблизо, как се изстрелва ракета в космоса. Колегата Мартин ме изгледа странно, а аз си се сещам: Пак съм се „Изложила, уж!”, според неговите типични разбирания за света и свалянето на жени от мъжете.
- Ленке, много си чалната, ама да знаеш! - с възмущение ме следи нашият Марти, както му викаме, всички дами в потока от нашата специалност.
- Че какво, като съм! Да няма да се женя за тебе! Пък и няма да те огрее от мен! Просто не си ми в категорията! – а той, като че ли морков е глътнал. Гледа ме и се пули, а се и ядосва.Знам го това, разбирам го много добре, все пак си имам двама по-големи братя. Та знам, как е, когато им изкарам на мъжете дяволите напред, а ангелите, направо им се разбягат.
- Ти, да не се мислиш за красива? – възмущава ми се Марти.”Пак го засегнах, милият!” – мисля си, и съвестта ми заработва на бързи обороти. Ама, освен минуса „съвест”, имам и един плюс – инатлива съм. Пък и не се обиждам, когато хората ме оплюват, защото съм ги ядосала. Та просто си му казвам:
- Няма, такова нещо бе, мили! Че къде видя в мен красиво? Може да съм палавница, но с красотата си говорим на „Вие”!.
Колежките, само от страни се кискат, а останалата мъжка част се включва:
- Ех, Марто, Марто, нашата „Дива” пак те награби!
Аз веднага реагирам:
- Ма не съм! Ако бях, досега да съм го уморила!
И отново, аудиторията избухва в смях.
И сега, Марто ме гледа, по този начин, като че ли хем го ядосвам, хем сама съм си подляла водата. Така и не се сеща, това момче, че като няма какво да губя, няма и какво да се правя на важна. Сто процента съм си натурална жена. Само пломбите ми са изкуствени - другото си е мое. Наясно съм с характера и външността си . Няма какво да се лъжа, за манекенка не ставам, само ако отворят агенция за такива, които са ХХ..., тоест с повече закръглености. Е, пищна жена съм. Била съм и по-слаба и по-пълна - йо-йо ефект. Не ми отива слабостта, тежи ми „балконът”, та предпочитам да съм си закръглена. Колкото и да си чета скришом романчета за разни супер красавци, гонещи и свалящи прекрасни и идеални дами, си оставам здраво стъпила в реалността. Не съм героиня на роман. Просто млада жена. И в провинцията не се славя с достойнства по красота, ама характерно си е за мен, да съм си малко дива. Така де, по - скоро емоционално – екстремална съм. Казвам си, каквото ми е на душата. Сърцето ми не трае несправедливостта, дори и да не е обърната лично към мен. Кога ли ще си изям боя? С тази моя голяма уста! Ама не се заяждам, де! Просто искрено си казвам нещата. И много са ми интересни хората, като зяпнат насреща ми, като че ли човек не съм, ами някаква…Да не се изказвам пак, по-добре да си премълча! Всъщност направо си прехапвам езика, като се наложи, че многословно го подкарвам, чак се оплитам.
Та, да продължа... Борис му е името на приятеля на Марто. От някое време все се влачи с нашата група, от две–три момчета и ято разнолики „гълъбици”, сладки млади студентки (изключая себе си, аз съм малко по-голяма) от нашия поток. „Джиткаме” си по кафетата. Бръмчим си, ей така! Лайкват се с телефончетата, селфита, и хайде бързо лепват те на стената във „Фейсу”, както му казва Дорето - още една колежка от групата. Та присъствам и аз, най-отпред ме изтъпанчват, не че да крася, просто за фон на прекрасните „гълъбички”. Все пак, нали се сещате, че до грозното, красивото още повече изпъква. Та, за Борис…Ама, много е красив! Като шоколадов бонбон, който се топи в устата. Само, където много сладко не обичам, а пък сладникаво - красиви мъже - направо ме отпиши от фен групата. Не, че са лоши де, ама аз не съм им в категорията. Малко въображение трябва, ама пак няма как да си представите пищна, като мен, до атлетичен и красив феномен. Абсурд! И аз така, мисля, като Вас...
Та, като ги видя такива, красиви, спретнати и облечени по последна мода, миришещи на сладкиш, от скъпо струващите парфюми, направо се влудявам нещо. Сигурно са хубави и добри хора, но не си губя времето с тях. Стига да не ме закачат, или умишлено подиграват. Все пак, аз си знам, какво е характерно за мен, не е нужно да ме даряват с още епитети, за това има огледало, че да се видя и сама. Та, в началото Борис мълчеше и си говореше с другите колежки, което мен ме устройваше напълно. Само, че в последно време беше решил, че сигурно му загрозявам изгледа и зацапвам нещо пейзажа от готини „гургулички”, които го наобикаляха и само с мен се закачаше. В началото, отвръщах културно и постно, после, малко го игнорирах и се правих, все едно не говори на мен, но този следобед, направо ме стъписа. Моите кукли(в пълният смисъл) Дорето, Ани и Криси, като си бяха втълпили, че ще ме водят на спа процедури, та успяха да ме завлекат в един салон и четири часа, едвам изтърпях да ме „поправят” малко, както се изрази миловидната Криси. Миньонче е тя, от тези прекрасните сладурани, които застрелват мъжките сърца, още преди да си отворят устенцата. Та, пооправиха ме хората, направиха ме гладка, чистичка и прекрасно фризирана. Моята коса лесно се поддава на фризура, та коафьорът беше направо очарован от бързината, с която ме нагизди, както той сам се изрази ”Примадона” била съм станала. Пак си помълчах…Абе, последно време все езикът ме боли от стремежа си да го прехапя, и да си замълча. Не е характерно това за мен! Ама, хайде, съвестта ще е , няма да е ината…
Присъединихме се към другата част от групата. И докато седнем на масите, разпрострели се по площада, нещо взе да ме гъделичка странно по кожата. Много ме бива, да усещам чужди вторачени погледи. Направо ми настръхват епителните клетки. И сега, така…Пък то, Борис, разбира се, спретнат и отново прекрасно чаровен, вторачил се в мен. И пак се започна…Ама, хайде, на Марто съм му свикнала. Той е хубавец, но две класи по обикновен от Борис. Ма и „шармантна” да ме нарича, това вече направо ме съсипа, та затова директно газ, и този път езикът не си го прехапах. А, Марто до мене, само ме сбутва с крак:
- Ти стига ме бута! Какво си ме занастъпвал? – възмутих се с пълен глас. Вместо, обаче онзи да почервенее, взе, че почервеня Борис. И, като отвори портфейл хвърли пари на масата за цялата сметка, та и отгоре, и тръгна на някъде. А Марто:
- Ама и ти си една! – после стана и го последва.
А, сега де! Какво пък стана? Той ме бута и настъпва, пък аз съм била виновна! Откъде -накъде! Ама, и този Мартин!
Не знам, къде се запиляха тези двамата, в това време, Дорето възмутена до мен изсумтя:
- Заради теб, ще ми се размаже гримът!
- Сега пък и за твоя грим ли съм виновна?! – ядосах се аз.
- Ама си една и ти! - апострофира ме тя.
- На Вас, днес, нещо ви има май, и нещо не сте добре! – станах и оставих пари за сметката и аз, върху сумата на Борис. – Ще се прибирам. Утре имаме упражнение, пак ще "кукувате", че нищо не схващате. Налага се отново да уча, че да замажа очите на професора и да минете.
Прибрах се, настаних се удобно опъната на леглото и с учебници и листове, разпилени около мен. Обичам да уча в „подреден хаос”. Тъкмо вникнах в нещата и на вратата се звъни. Сигурно си идват моите три кукли, с които си делим квартирата. Станах. Боса, с развисените панатлонки, стигащи неприлично нагоре по закръглените ми бедра, с тениска и без сутиен, отворих със замах вратата. Чудех се коя пак си е забравила ключа! Ама грешка! Насреща ми с развисени дънки, протрита риза и разрошен перчем, стоеше Борис. Ама не е характерно за мен, така да се стъписвам! Този път, дори, без да си прехапвам езика, онемях.
- Така по-добре ли е? – ме попита Борис. И сега в гласът му едновременно се четеше и надежда, и молба. Ама, че съм и аз! Умна ли? Проста съм си – това е! Той ме бил харесвал? Стига бе! Борис? Ама ще взема да се издухам, направо! На къде е тръгнал света? Характерно било елегантен и спретнат мъж да не го развали жена! Характерно, ама не… съвсем!
© И.К. Todos los derechos reservados