Мрачно и сиво ми е. Височината на сградите ме притиска и се чувствам сама, сред хиляди „мишки”, уж свободни, но всъщност затворени между стени и прозорци. Еми, така е, като съм израснала в цвят, зеленина и листа по улиците на малък провинциален град. И там, само грабваш колелото и след малко- дим да те няма, вече си на брега на реката и караш, въртиш педалите , а покрай теб с вятъра - зеленеят, дъхави, полята. Шумно е в големият град. В градовете въобще си е шумно, забързано, „гонещо” някак си. Е, всичко си има своя чар-и провинцията с чистия природен аромат, и смогът, колите и веселието по очертаните булеварди на някой голям град.
Та „селяндурче” съм си, то, родата нали е от село. Къде ти при мен, като гражданките: да вървя наперено, да съм се нагиздила, с педикюр, маникюр, дълга коса с онези щипки, абе дето си слагат още, като принцеси да били, с коси под седалищните си бузки. Аз съм винаги или с до раменете коса, или като полудея, хайде, и отивам да я отрежа, че да нямам нерви от не ...