- И не я питайте нищо, сестро, раната ù още кърви! Болно ù е.
- Няма, чичо Ставри. Няма! Ще я сложим даже при сестра Ана. Тя е глухоняма. А, напоследък е нещо болнава, та Елица нека се грижи за нея!
- А, така, чедо! Тя това го най умее. Ще се оживи бедното ù сърце. Добро е то! Аз си знам!
Старецът се задъхваше, обяснявайки на Елица къде беше наумил да я заведе. Той се боеше, че не може да я оварди, ако някой пак я подмами на улицата. А тя не беше такова дете. Това старецът знаеше със сигурност. Усещаше го с доброто си сърце. Колкото и да му се искаше да я остави при него, че остаряваше, имаше вече нужда някой да се грижи и за него, но не можеше да направи това. В селото щяха жива да я изядат, а него да убият с подигравки. Навъдиха се лоши хора. Ей, от такива мисли, дето му не даваха покой напоследък, дядо Ставри не можеше нощем да заспи. Трепваше и ставаше при най-малкия шум. Ходеше на пръсти до вратата на Елица, от страх тя да не реши да си тръгне. Какво му дойде до главата?! За такива неща само беше слушал с едното ухо да си говорят мъжете в кръчмата, но не вярваше да ги има по света. А сега му се наложи лице в лице да се сблъска с хорските неволи. В своя нелек живот, въпреки страданията, през които беше минал, вярваше само в доброто и дори и да е имало мигове, в които вярата му се е разклащала, то ходенето до манастира връщаше усещането му за добрата подредба на света. Неговият Бог беше добър и милостив. И в неговите ръце сега предаваше това беззащитно същество Елица...
Настаниха я в мрачната и влажна таванска стая при сестра Ана. Елица нямаше багаж, само дрехите, които ù беше дал старецът и малкото храна за из път. Тя влезе тихо на пръсти, погледна притеснено към лежащата на леглото жена, която беше вперила празен поглед в тавана, и се сви на кушетката си. Въздъхна дълбоко и захлупи глава на възглавницата. В това положение на тялото тя не можа да види как бавно и с интерес сестра Ана впери втренчено в нея погледа си. Но това беше само за миг. Тя отново погледна към тавана и остана така до вечерта.
Дядо Ставри се беше уговорил с монахините да не идва вече до портите на манастира, а да спира с магарето си малко по-настрани. Да не страда неговата Елица, а и той. Мъчно му беше за нея, на няколко пъти беше готов да си я прибере, но се отказваше, тъй като ясно осъзнаваше, че не може да ù даде това, от което тя имаше нужда. А именно от покой се нуждаеше тя. Така си мислеше той.
Без алкохол и дрога, между тия четири влажни стени и един полужив човек, Елица полудяваше. Всеки ден едно и също. Отказвайки помощта на монахините, сякаш те бяха виновни, че тя е тук, Елица като ранен звяр обикаляше стаята и понякога надаваше неистов рев, знаейки, че няма кой да я чуе. Скубеше косите си и задавена от сълзи, ту проклинаше Господ, ту отчаяно го молеше да ù помогне да забрави за случилото се. Привечер, когато всички бяха по стаите си, Ели излизаше тихо на двора и скриваше своята печал в сенките на вековните дървета. Там, в мрака, заслушана в крясъка на нощните птици, за малко намираше покой. Постоянно укоряваше Господ, че беше отнел най-любимите ù същества, че я беше лишил от възможността да има свое семейство, нещо, за което бе копняла истински и на което се бе порадвала за много кратко време. А когато се умореше от този монолог, Ели преминаваше към друг. Към този, изпълнен с гореща молба да забрави. После се пренасяше в стаята си и продължаваше до зори, без да знае, че не беше сама в мъката си. Едни очи я следваха постоянно и една изстрадала душа се молеше за нея.
Сестра Ана не беше глухоняма. Сама беше избрала този път, след като Господ, в чийто обител се намираше сега, я бе подложил на безброй много страдания и мъки, за да изпита вярата ù. Беше родена осма поред в много бедно семейство и нямаше никаква милост за нея. Всички многократно се бяха опитвали да се отърват от това нищо неподозиращо, бедно дете, което въпреки всичко си мислеше, че неговата майка го обича, докато един ден в безпаметност се озова пред портите на манастира, без да знае дори името си от немощ. Докато бавно се окопитваше в тази странна за него обстановка, това дете изпитваше ужас от всичко и на въпросите на монахините само бавно клатеше глава и те решиха, че е глухонямо. Колкото повече време минаваше, Ана си мислеше, че така ще е най-добре. Да мълчи. Беше решила да отнесе тайната си в гроба, но Господ беше решил друго. Сега той ù бе ”поднесъл” това объркано и изстрадало дете Елица, което имаше нужда от напътствия, но всеки път сестра Ана отлагаше да се намеси, тъй като водеше вътрешна борба със себе си и с оня, горе. Искаше да си умре така, както всички я мислеха, за глухоняма. Но повече не издържа…
- Дете, недей!...- гласът ù беше писклив и остър, от дългото мълчание и дори тя се стресна от него.
Хлипайки, Ели рязко вдигна глава, по посока на вратата. Но там не стоеше никой. Само това остава сега, да полудее и да чува гласове.
- Ели?! - сестра Ана бавно и с мъка извърна главата си към нея. Всяко усилие вече ù костваше много.
- Не, не, не! - започна да крещи Ели. – Не и това! Господ не може и това да ми причини! - тя клатеше главата си в отрицание и скочи от леглото, за да се свие на кълбо в ъгъла, запушвайки ушите си с длани.
Остана известно време така свита, надявайки се, че призракът на лудостта ще си отиде. После се изправи и бавно на пръсти доближи леглото на сестра Ана. Почти въздъхна от облекчение, виждайки, че монахинята не беше променила позата си. Но в следващия миг отново рязко отскочи назад, когато на лицето на старата жена се появи съчувствена усмивка.
- Аз съм, бе, дете, не се плаши! Успокой се, не съм глухоняма. – старата жена задържа погледа си върху изпитото лице на Ели и понечи да я погали. – Не бой се, чедо, аз пожелах така! – с мъка говореше тя и се вслушваше в звуците, които сама издаваше. Толкова време мина от последната изречена от нея дума: ”Мамо?!”
Ели коленичи и взе кокалестата ръка на монахинята в своята. Целуна я бавно и сълзите ù отново потекоха. Толкова близки една на друга се почувстваха в онзи миг и толкова самотни.
- Господ не иска ти да страдаш! Не се моли да забравиш детето си, преоткрий го наново! Бог те обича, той иска само да изпита вярата ти. Знам, много боли и няма да забравиш, но запомни, че други се нуждаят от теб! Върни се към онова, което обичаш да правиш най-много и го прави с любов и всеотдайност! Запази тайната ми, дете, нека така си отида! - въздъхна монахинята и отпусна ръце.
Погребаха я без много шум. И без това за тях се сещаше само Господ. Ели не знаеше какво да прави и как да тълкува думите на старата жена. Докато в една от безкрайните нощи, мислейки отново за отишлото си преждевременно свое дете, тя разбра. Нямаше търпение да се съмне. Сбогува се набързо с монахините, помоли да предадат на дядо Ставри, че е дошло време да поеме по пътя си и си тръгна. В близкия, на родното ù село град, имаше дом за сираци. Нямаше нужда да убеждава дълго директорката да я вземе на работа, след нея децата вече доверчиво вървяха. Преоткри наново Стоян, нейният мъничък ангел...
© Пепи Оджакова Todos los derechos reservados