- И не я питайте нищо, сестро, раната ù още кърви! Болно ù е.
- Няма, чичо Ставри. Няма! Ще я сложим даже при сестра Ана. Тя е глухоняма. А, напоследък е нещо болнава, та Елица нека се грижи за нея!
- А, така, чедо! Тя това го най умее. Ще се оживи бедното ù сърце. Добро е то! Аз си знам!
Старецът се задъхваше, обяснявайки на Елица къде беше наумил да я заведе. Той се боеше, че не може да я оварди, ако някой пак я подмами на улицата. А тя не беше такова дете. Това старецът знаеше със сигурност. Усещаше го с доброто си сърце. Колкото и да му се искаше да я остави при него, че остаряваше, имаше вече нужда някой да се грижи и за него, но не можеше да направи това. В селото щяха жива да я изядат, а него да убият с подигравки. Навъдиха се лоши хора. Ей, от такива мисли, дето му не даваха покой напоследък, дядо Ставри не можеше нощем да заспи. Трепваше и ставаше при най-малкия шум. Ходеше на пръсти до вратата на Елица, от страх тя да не реши да си тръгне. Какво му дойде до главата?! За такив ...