Не може македонските деца да си четат свободно разни приказки, а северняшките да учат български, та да си ги четат същите работи. Затова с Яна Кременска - Алиса, некакво почнахме преводи на най-известните приказки, та и нашенските деца, сиромашките, да разберат за кво иде реч аджебъ, щото така повече НЕ МОЖЕ!
И кой разбрал - разбрал!
*****
ЖивеЯл некоги един сиромах – дръвар със жената си и ситнио келеметóр. Дечóро не бил млого - цифуняк, дека го викали Хензел и ситняш женски, дека му думали Гретел, да ги питаш тия шашави ора отдека са изсунале тия сбръкани именя.
Келеметеро бил дóбър, дробéцо да нги изидеш, ама бил нещастен, завалията, що таа жена – баща нги излезнал силен пустиняк и пияница, парясал макя нги и прибрал некаква пръвескиня. Та таа, къде нги се водела макя, не била баш нийна, ми била мащеа нги.
Добре, ама дръваро бил манко мръзлив, не изкарвáл млого - сал колко за рикията, та келеметоро кой час къ по рънкЯл и се цифкавúл.
А оно скъпотия ли, ау! Макята си джасало и лумборосвало.
Цепил дръваро дрЪва, вел се из шущако като лайняна ратия из стрънище, ама файда немало. Парите били манко и не стигали за нищо, та затава дръваро цела нощ се врЪтъл, пъшкáл и стенЯл и мéсто не можъл да си намери.
Една нощ, кък си лежал и се тренчил у тавано, рекъл на жената си:
- Оу, невесто, мене мирка ми не дава кък ша се израниме у таа беднотия, а ти ръкаш като недоклано прáсе!
- Трай па ти, бе! Коги си клал прáсе у таа сиромашия, та знааш къ рЪка. Глей сеги к'во ша ти запрещам: Дай да земеме да се куртолисаме от тоа келеметор ниеден, дека изеде и лебо, и бобо.
- Ме, яла да те прúбия, ма, твойта макя врачанска! – изтимáрил а мъжо й неколко пъти либовно през гръбината, почекал да запре да скомруча и рекъл – Добре, де! Да се куртулисаме, ама к'во да ги праиме, къде да ги денеме?
- Ми к'во, ша туриме душа на мъка, ша се дигнеме заран по-ранко и ша ги заведеме у гората, ужким с назе по работа. Ша нги запалиме огин да се греат, ша нги дадеме по комаче леб и ша ги заминеме у гората. Они са малú, нема да знаат да се върнат и така ша се куртулисаме от них.
- Оф, така си е, ама пак си ми е жално...
- Абе, жално ти е! Ую ли да ти едат дом?! Не видиш ли, дека нема кво да турим на масата. Требе и четиримата да навириме крáка да мреме. Дай да се отъмнеме, докъде са още мининки и не разбират, па после, ког и се замогнеме, други ша си напрайме.
Сецáл се, сецáл дръваро, като циганин пред участък, ама с филикощерица наглава мож ли да излезнеш, та възкрай кандисал.
Добре, ама нали собата била мининка, а и дечеро и он гладен и не моа да заспи, та чули свичко. Гретел ревнáла като бита мечка, ама Хензел а съпикясал:
- МлЪчи, сестро, не реви – рекъл, - мирвай, я ша опраа свичко!
И като заръкали нихните, он се дигнал, наметнал си дреата и излезнал повънка. Уж оди повънка, ама тоа тарикат бил намислил да сбере бели камичета, та джебовете му се издули като на скотна жаба тумбачето.
Заранта филикощерицата се дигнала рано-рано, тръкала клъки, тръкала клъки, па нагнявила едно турте и събудила келеметоро да одат за дръва у гората.
- Нà ви, обесеници, тава ви е за обед, да го не нагньетета от сеги, що друго нема да видите.
Гретел прибрала лебецо и свички пошли за у гората. Добре, ама кък си връви, Хензел све надире гледа.
- К'во заничаш бе, поразенико, та си не глеаш у краката, и тия чеели спóрази – оядовила се мащеата.
- Глеам мачéто къде се е качило до коминьо да ни изпрати – рекъл Хензел.
- К'во маче бе, шашльо шашави! Тава а слънцето. Айде, бутай колена, че закъсниеме млого.
Ама цифунячето не гелдало мачето до коминьо, а се обръщало да спуща камичета по пътиката, та да си бележи къде минват.
Като стигнали у едно усойне, сбрали дръвца и баща нги наклал голем огин.
- Легайте, деца, дробецо да ви изидем, те тука и зачмивайте, а ние отодиме да насечеме дръвца и като се ослушаме, ша доеме да ви земеме – реклá мащеата нги и повела мъжо си преду ньой с една тънка тояжка да се не обръща млого, а да оди да сече дръва.
Дечоро останал сами, поиграли, пошанторили насам-натам по ливагето и като станало икиндия, изели лебецо, па легнали да дремнат. Кога се събудили, било темна темница. Гретел ревнала пак като бита мечка, ама Хензел а изпампурил нежно през Устата:
- Мирвай, ма! Чекай манко, сеги ша се покаже месечината и ша уредиме работата.
И къ казал, така и станало – изгреяла месечината и белите камичета лъснали по пътечката, баш че ли некой осветил пъто нги. Хензел фанал сестра си за ръка и а повел по камичетата, по камичетата, та право у них си. Постоели пред вратата, да се съпикасат от варкането и зели да тропат.
Макя нги, като ги видела, реклá:
- Ей, отъминяне нема от вазе!
Ама баща нги се зарадвал, що му било некво скомино, дека заебал дачоро у гората, да го изедат дзверовете и накарал жената си да иде на магазино и да пише вересия.
Добре, ама и вересията дотраала и мащеата па зела да врънкя мъжо си да пропъди келеметоро.
- Па изедоа свичко, нема леб, нема рикия, требва да се куртулисаме от мининките, оти ептем нема к'во да се еде, на магазино вече ми не дават вересия, оти нема откъде да земем да а платим. Заран да ги заведеме ептем навътре, у пусти гори Тилилейски, та да нема кък да се върнат. Иначе нема отъминяне от таа гад.
Мъжо й скомручал, стенял, пъшкал, па немало накъде да оди – ли един път се бил придумал, и кандисал пак.
Ама децата итри, макя нги, пак били будни и докъде зазирали да видат к'во става у кривато на дрътите, чули к'во си и приказват. Хензел му ич не придремало, що знаял к'во да напраи, ама дрътата пустиня била по-итра от ньего. Зачивила вратата таа жена врачанска, да не моа да излезне и да си сбере камичета, та да се върнат пак. Циврата – сестра му, па зинала да реве, ама Хензел а натиснал да чми и се зафанал да мисли кво да праи.
На заранта мащеата па ги изкарала рано из кривато, дала нги по комаче леб, ама не млого, и ги повели с баща нги през гората. Одили, одили, а Хензел се ронил лебец по пътиката. Често се поспирвал да гледа я гълъбе, я некое маче и све ронил трои по пътиката, от да мое после да се върне надире. Тоа път дрътите ги завели още по-навътре у гората, наклали огин и ги турнали да спът, дакъде они ужким берат дръва. Дечоро играл, играл, па се баталисал и легнал да чми. Къде надвечер се проспали и зели да дират пътиката, къде дошли по ньеа. Добре, ама пилечите изклювали лебецо и децата не могли да видат накъде да одат. Одили, одили насам-натам, като онова къде души пилетата и се затрили - като манарче у шума се затрили. Одили цела нощ и на другио ден, и на по-другио – без крáка останали, ептем баялдисали, виделото нги се узéло. Ни имали вода, ни леб.
И таман да навират крака да мрат, огледали едно пиле, ама не к'во да а пиле, а некакво бело такова и пошли по ньего. Одили по пилето, одили и те ти - излезнали на едно ливаге, къде възкрай видели една къща. Кога признали, к'во да видат – къщата целата от жежък леб, а покриво от кузиняк, целио наръсен с шикер. Пенджерчетата били от небет-шикер, а скалите били от шиколадчета. Мининките били така прегладнели, че се спущили, като сврака на квачка и зели да кръшат от коминьо, от покриво, от празорците. Аха - да изедат къщата, кога отвътре призанла една бабичка, ама толко грозна, че нги приседнало.
- Бре, синь огин да ви изгори, що едете от чужда къща бе, да побеснеете къде сте се зели? Ялате вътре, да ви даднем нещо за еденье, разсипаате ми колибата, пустиняци ниедни. К'во сте а налазили като барабинци, господ да ви убие!
Така любезната бабичка поканила децата у ним и ги наранила с мекички и разни други благи работи. Ама бабичката не била толко добра, к'во се преставяла и по некое време, тамън се наяли като попско прасе на задушница, она рипила и спипала Хензел зади врато с изсъъналата си ръка. Завела го у дворо у една кошара, окарала го унътре и запищила вратата с кукуржляк. Гретел, кък си а знааме, па ревнала и се оцифкавила, а бабичката рекла:
- Да не си писнала! Глас да ти не чуам! Ако сакаш да си жива, ша те занеми и нема да пискаш, сал ша мирваш и ша слушаш. Ша готвиш на брато си и ша го раниш, та да го нагоим и като надвиши сто кила, ша заколяме тва прасе и ша го изидем, да видите вие кък се еде чужда колиба.
Гретел толко се сепнала, че верно а занемило. Секой ден носила на брато си най-убавото яденье, а она не лизвала, що да не земе да придаде и бабичката да а изиде преду брато й. Секой ден бабичката доваждала да види придал ли е на кила Хензел, ама не смеяла да отпищи вратата, ми призиркала през една дупчица. А оново клендзало Хензел било млого немирато и све ги догаждало едни работи, та и тоа път си бил намислил нещо. Наместо пръсто, показвал на бабичката едно кокалче, къде си го бил скутал, а она нали била кьорава, мислила, че не придава.
Един петък ептем се оядовила и рекла на Гретел:
- Заран а събота, ша напалим фурнята и ша опечем брат ти, оти он само аби зеерето – цел месец го раниме, а он - като житен бегач гльоджав.
Заранта станали рано и бабичката опалила фурнята. Ама таа гад не мислила сал брато да изиде, ами сметала първо да фърли сестрата у фурнята. Отворила вратничката и рекла на Гретел да флезне да види дали се сгреял камико, та да тури Хензел. Мининката а погледала, погледала, па си рекл: "Таа мене ме зима за мезе нещо, чекай я да а преметнем" и рекла, че вратничката а тесна и не моа да мине. Бабичката – дръто, па шашаво, рекла да й покаже, че мое да се мине и онаа ми ти Гретел като а подбутнала само и зачивила вратничката отвънка. Дако кой к'во праи, она све реве, тоа път се била съпикаясала. После пущила брато си из кошарата и двамата претръшували къщицата. Сбрали къде кво имало, къде дрътата джагерица си купвала от пенсията и от чеизо алтъни и така. После намерили пилето, къде ги довело до къщата и, като го уплашили, че ша му извият гръцмуньо и ша му извадат певецо, го накарали да си ги заведе дома нги.
Кога признали на праго, нихните тамън вечерали. Келеменцата изтръсили кво намерили из къщурката на бабичката и мащеата нги зела да ги арексва. После живеяли млого годин, докъде не измрели.
Извод: От ситнио келеметор куртулисване нема, така че даже се и не пробвайте.
Втори извод: Не пущай чуж дечор покрай дома си – първо ша ти изедат къщата, а после ша ти а подпалат, ама пръво ша ти отарашат багажо.
© Ели Лозанова Todos los derechos reservados
Гилеми образки сте, ей!