Студът беше обхванал в ледените си пръсти коритото на Висла и тя мълчеше вкочанена и побеляла.
В Северна Полша зимите бяха сурови, тягостни и дълги. Вятърът свиреше из планината, виеше вечер из горите и притихваше само в улуците на къщите. Селцето до Хелмно беше разпръснато като стадо диви кози из склона. Повечето къщи бяха скупчени до малка рекичка, приток на Висла. Тишината беше обгърнала селото, само от време на време някое куче излайваше и после замираше укротено. Побелели, покривите се огъваха под тежкия сняг, комините пушеха тук-там и димът се виеше синкав нагоре към небето.
Радинка нагледа детето, зави го добре и стана да сложи дърва в печката. Мъжът ѝ беше на фронта и тя остана сама на село. Добре, че наблизо до тях живееше Марта, братовата ѝ жена с трите си деца. Беше труден живот, двете години на войната профучаха и тук, премятаха съдби, разделяха семейства. Радинка почти изпродаде всички животни, остави само две кози, измършавели през зимата.
Цяла вечер не беше спала откакто чу за зверствата в лагера. Потръпваше и умираше от страх заради тези бедни души, изтезавани и убити заради еврейския си произход. Новините се носеха от уста на уста, тихо като стон, ужасни като ада… С Марта се кръстеха и се страхуваха от неизвестното. Благодаряха се, че не бяха еврейки.
Влезе в килера, гребна от брашното. Имаше още брашно, но трябваше да пести, за да изкарат зимата. Радинка преся няколко пъти брашното и то полетя като снежинки в дървеното корито. Слънчевите лъчи започнаха да надничат през запотения прозорец, а отвън снегът блестеше от чистота. Беше студен януарски ден, с ясно синьо небе и току-що подранило слънце. Чевръстите ѝ ръце размесиха тестото и то бухваше като бяла къделя. Зави го с шарена кърпа и го премести по-близо до огнището. Сложи чайникът с чай и го чу как засвири. После сложи тенджерата с картофи на печката. Това щеше да е днес – хляб, чай, няколко картофа…
Приседна до прозореца и се загледа навън. Старият часовник тиктакаше, а Януш още спеше под тежкото одеяло. Растеше бързо, но сърцето на Радинка се свиваше от страх. Живееха до сега тук кротко, мирно и изолирано, но пристигнаха през есента камиони, разтовариха хора и материали, бързо за няколко месеца направиха лагер.
Снеговалежът беше спрял сутринта, но нощес беше натрупал доста. Боровата гора, дето беше встрани от къщата беше побеляла, заледена и приказна. Всичко беше чисто и светло. Въздухът режещ от свежест. Само да не бяха войната и ужасиите ѝ… Друмът не се виждаше, дворът и той покрит с дебел юрган.
Доста работа ѝ се струпа. Беше и за мъж, и за жена. Събираше през есента дърва, цепеше ги, гледаше сина си, един седемгодишен малчуган, сееше в двора картофи, фасул, а долу до реката имаше и една нива с пшеница.
Радинка облече стария си протъркан кожух, вдигна яката му, забради се с топъл шал, въздъхна и излезе. Взе дървеното гребло и започна да прави пътека до портата. Мразът щипеше по лицето и ръцете ѝ. В бързината не си сложи ръкавици. Навела глава, тя го трупаше настрани и по едно време се спря. Ръцете ѝ бяха загрубели от селската работа, изпръхнали от студ и с напукани длани. Потърка пръсти и духна в тях. Погледна към Мартини. Не се виждаше никой на двора. Хвана пак греблото и застърга дървените стъпала пред къщата. Ледени висулки се проточваха от сачака. Трябваше да ги свали и тях.
Дотежаваше ѝ зимата, дългите месеци студ, трудното битие, земеделието, изнурения труд, войната, липсата на мъжа ѝ, всичко ѝ беше дошло до гуша…
Чу някакъв сподавен вик зад портата и кучето ѝ, което лаеше като подивяло. Отведе кучето и отвори вратата. Тогава видя – подобие на човек с разпокъсани дрипи се олюляваше пред нея. Радинка занемя. Видя измъчено лице със съсухрена кожа, на главата омотано парче от чувал, и зъзнеща приведена фигура, която падна в снега.
Без много да мисли, тя я похвана под кръста и я задърпа навътре. Дотътриха се до прага. Тогава тя се вгледа и видя, че е жена. Беше с раирани дрехи, мръсни, окаляни, с окъсани обувки, обута на бос крак без чорапи и с празни очи. Ръцете й бяха сини, посинели от студ.
— Седни, седни тук…
Жената седна до печката и затрепери още по-силно.
— Боже, милостиви… – зашепна Радинка.
Тя е от лагера - сети се изведнъж и ужас сви гърлото ѝ – Ако я намерят… смърт и за нас…
Наля й чаша чай. Мълчанието се настани между тях, тежко с нож да го режеш.
Жената заговори:
— Бях зле. Припаднала съм... Вечерта като минали по бараките…ме отнесли в брезента и ме изхвърлили в ямата…там по едно време се освестих... успях да изпълзя докато докарат и другите мъртви… отскубнах се и се крих една вечер в тъмното, никой не знае за мен…после един ден се крих в обора на една къща, оттатък склона… там три кравички, дишат... дишат... стоплих се, намерих чували, завих се с тях в сеното... но вечерта дойде един джип... в къщата влязоха, пеят, тропат, крещят пияни със стопанката... на сутринта побягнах... не са ме търсили… умряла съм… номер 16422 умря...
Беше на неопределена възраст, изпосталяла от слабост, с увесени рамене, жива -умряла, свали бавно чувала от главата си и остриганата ѝ глава се подаде отдолу.
Радинка трескаво замисли, ако я затърсят… освен в обора… между сеното ще я скрие или на тавана…никой не знаеше, че има на тавана тайно място…
Щом казва, че я мислят за умряла… и не са я потърсили досега…
Погледна в коритото. Тестото беше втасало и набъбнало добре. Запретна ръкави. Премеси го и го метна в тавата. Замириса на пресен хляб.
Жената стискаше чашата с чай и не мърдаше унесена. Затворила очи. Приличаше на омърлушен врабец… пръстите ѝ изкривени от артрит, ноктите почернели от мръсотия…и този стъклен, празен поглед…очи, невиждащи, мъртви очи…
Радинка извади хляба и отчупи един комат. Подаде ѝ го със светнал поглед:
— Хапни…хапни…
Тънка влага изби в тъмните очи на жената. Тя преглътна с усилие. Отвори уста като риба... не излизаше звук...
Стискаше хляба с мръсните си пръсти като реликва…целуна го, задави се...
— Господи… хляб…хляб…
…доживях да видя хляб… хляб… наш насъщний хляб…
Радинка я прегърна и двете избухнаха в плач…
© T.Т. Todos los derechos reservados
Хубав ден!