В днешно време в яда си, грижите и  забързания ден
хората забравят истинските си потребности.
 И в един "красив" ден, незнайно как... заради болест,
мисъл, дума, разговор или просто...
"защото му е дошло времето" те разбират, как за краткият
си престой на Земята, могат да изгубят за безпределно
кратко време всичко,
което някога са притежавали.
 Тогава, те "преосмислят" живота си и както в повечето
случай казват "стават нови хора".
 ... Но никога не осъзнават,  че в същност
никога нищо не са притежавали, никога никой не са имали,
никога на нищо не са разчитали, защото до последният си
дъх никой не осъзнава истината.
 През целият си земен път хората се опитват всячески да
задоволят собствените си нужди.
 Сякаш в нас живеят две личности.
 Помагайки на по-слабите, ние помагаме на себе си
изтъквайки се пред "другото си Аз" - показвайки, че сме добри хора.
 Следвайки любовта си, ние демонстрираме, 
че сме обичани, макар това да не е така.
 Знаейки, че да получим съжаление от друг е навъзможно,
без видими причини ние несъзнателно показваме мъка,
в своето старание, за да покажем нуждата си от внимание.
 Печелим награди; дрогираме се; радваме се; помагаме
на околните; отнемаме животи; причиняваме болка;
даряваме с любов; отдаваме се на работата си, за да
преуспеем- и всичко това не с цел, да се издигнем в
чуждите очи, ами за да се докажем, пред самите себе си.
 С цел да повдигнем самочувствието си; с цел да покажем,
че сме добри и  най-вече -за да докажем съществуването си;
за да запълним празните пространства в душите си; за да можем,
да се докажем като ХОРА.
 И така... макар и на подсъзнателно ниво, през целият
си живот, човек действа напълно егойстично. Отрича и
продължава, отрича и пак продължава.
Но хубавото в цялата история... е че показвайки се пред
себе си, правим добро на останалите, както разбира се и те на нас.