- Липсваш ми!
- Така ли?
- Да!?
- Не ти вярвам.
- Но е така.
- Наистина ли?
- Да-а?!
- Добре тогава. Защо?
- Какво защо?
- Защо ти липсвам?
- Просто така!... Защото те няма.
- Как така?
- В смисъл?
- Какво ти липсва?
- Ти. Всичко в теб...
- Кое всичко?
- Ами... всичко. Липсва ми, например, когато ме хванешe за ръка и вплетеш пръсти в моите, погледът, с който ме даряваше.
Той я хвана за ръка и я погледна по „онзи” начин. Тя се отдръпна, а той се изненада леко.
- И това ли е всичко?
- Не. Липсва ми, прокарвайки длан по стъпалото ми, да казваш:”Бoже, колко са малки крачетата ти!”
Той се усмихна. Тя – не.
- Какво друго?
- Хм... друго... когато заспивах сгушена в твоите прегръдки, а ти започваше да хъркаш. Каква ирония, тогава ненавиждах това и не можех да спя от теб, а сега едва заспивам без него.
- Без кое? Да те гушна?
- Не-е. Без хъркането ти. И още... липсват ми разходките ни през пустия град и моментите, когато си въобразявахме, че щом навън дори и клоните на дърветата не трепват, никой не може да ни чуе...
- Беше весело.
- Да... весело беше и в нощите с „на баба вишновката” и с „на мама уискито”. Помниш ли как си пеехме тогава?
- Помня! – изрече той с надежда – Помня и как ми четеше Яворов. Много истини се казваха тогава.
- И тези истини ме караха тогава да летя отгоре небесата и отвъд Рая. Сега само прокарват ледени пръсти по надгробен камък на нещо отдавна забравено, посято в Майката-Земя!
- О, стига де! – и болка премина и по неговото лице.
- Какво? – запита тя, все едно не бе видяла какво е станало. – Та нали всичко това е вече загубено? Ти никога повече няма да ме призовеш с „миши”, няма да се гониш с мен, нито ще се шегуваш, наричайки ме „мамо”... Или греша и пак ще ме хванеш за ръка (моята длан ще се изгуби в твоята), ще ме прегърнеш, ще мушнеш нослето си зад моето ухо, ще се отдръпнеш и ще ме целунеш по бузата? Ще ме спреш ли, когато пак поискам да избягам далече от тебе; да се затичам и да не спра, както кошута бяга от вълка... Кажи ми, бъркам ли?
- Не. – въздъхна той едва чуто.
Но тя го чу...
- Тогава?
- Просто спри да се обръщаш назад! – я помили той и дори зеленият цвят на очите му изписа „виновен”.
- А-а, не! Не си познал!! Открадна сърцето ми, а с него и моето бъдеще. Открадна ума ми – и с него моето настояще. Аз обаче няма да ти позволя да ми отнемеш спомените – тя си спомни за сутрините, в които го е наблюдавала как спи като дете, но бързо се осъзна. – Не можеш да ми ги отнемеш, защото те са в миналото, над което ти НЯМАШ власт...
- Добре. – изрече той, осъзнавайки, че им е нужна напълно нова дума, за да дефинира колко е свършено с тяхното „ние”.
Мирослава Атанасова
Ноември 2008
гр. Перник, България
© Мирослава Атанасова Todos los derechos reservados