-         Липсваш ми!

-         Така ли?

-         Да!?

-         Не ти вярвам.

-         Но е така.

-         Наистина ли?

-         Да-а?!

-         Добре тогава. Защо?

-         Какво защо?

-         Защо ти липсвам?

-         Просто така!... Защото те няма.

-         Как така?

-         В смисъл?

-         Какво ти липсва?

-         Ти. Всичко в теб...

-         Кое всичко?

-         Ами... всичко. Липсва ми, например, когато ме хванешe за ръка и вплетеш пръсти в моите, погледът, с който ме даряваше.

Той я хвана за ръка и я погледна по „онзи” начин. Тя се отдръпна, а той се изненада леко.

-         И това ли е всичко?

-         Не. Липсва ми, прокарвайки длан по стъпалото ми, да казваш:”Бoже, колко са малки крачетата ти!”

Той се усмихна. Тя – не.

-         Какво друго?

-         Хм... друго... когато заспивах сгушена в твоите прегръдки, а ти започваше да хъркаш. Каква ирония, тогава ненавиждах това и не можех да спя от теб, а сега едва заспивам без него.

-         Без кое? Да те гушна?

-         Не-е. Без хъркането ти. И още... липсват ми разходките ни през пустия град и моментите, когато си въобразявахме, че щом навън дори и клоните на дърветата не трепват, никой не може да ни чуе...

-         Беше весело.

-         Да... весело беше и в нощите с „на баба вишновката” и с „на мама уискито”. Помниш ли как си пеехме тогава?

-         Помня! – изрече той с надежда – Помня и как ми четеше Яворов. Много истини се казваха тогава.

-         И тези истини ме караха тогава да летя отгоре небесата и отвъд Рая. Сега само прокарват ледени пръсти по надгробен камък на нещо отдавна забравено, посято в Майката-Земя!

-         О, стига де! – и болка премина и по неговото лице.

-         Какво? – запита тя, все едно не бе видяла какво е станало. – Та нали всичко това е вече загубено? Ти никога повече няма да ме призовеш с „миши”, няма да се гониш с мен, нито ще се шегуваш, наричайки ме „мамо”... Или греша и пак ще ме хванеш за ръка (моята длан ще се изгуби в твоята), ще ме прегърнеш, ще мушнеш нослето си зад моето ухо, ще се отдръпнеш и ще ме целунеш по бузата? Ще ме спреш ли, когато пак поискам да избягам далече от тебе; да се затичам и да не спра, както кошута бяга от вълка... Кажи ми, бъркам ли?

-         Не. – въздъхна той едва чуто.

Но тя го чу...

-         Тогава?

-         Просто спри да се обръщаш назад! – я помили той и дори зеленият цвят на очите му изписа „виновен”.

-         А-а, не! Не си познал!! Открадна сърцето ми, а с него и моето бъдеще. Открадна ума ми – и с него моето настояще. Аз обаче няма да ти позволя да ми отнемеш спомените – тя си спомни за сутрините, в които го е наблюдавала как спи като дете, но бързо се осъзна. – Не можеш да ми ги отнемеш, защото те са в миналото, над което ти НЯМАШ власт...

-         Добре. – изрече той, осъзнавайки,  че им е нужна напълно нова дума, за да дефинира колко е свършено с тяхното „ние”.

Мирослава Атанасова

Ноември 2008

гр. Перник, България