От много време съм влюбена в теб и ти го знаеш. Не съм казвала на никой друг и винаги се държа сякаш си ми безразличен, но пред теб не се крия. Обичам те. И ти го знаеш. Колко пъти пренебрегвах своите приятели, задълженията и задачите си, дори семейството, само и само да прекарам няколко часа с теб. А ти се обаждаш винаги в неподходящите моменти и ме искаш веднага. Искаш да съм при теб моментално и отново да правиш с мен каквото пожелаеш. Странно е, знам, но аз нямам нищо против да ме използваш. Всеки път ме посрещаш толкова топло, с онази мистериозна и пленителна усмивка, на която само ти си способен. Подредил си стаята, махнал си мръсното пране, проветрил си и дори си сложил нови чаршафи. Целуваш ме нежно и бързо ме вкарваш в стаята си, която заключваш. Заредил си филм, който и двамата знаем, че няма да изгледаме. Ще гледам единствено теб. И ти го знаеш.

Започнах да пуша, за да те дразня. Това ти е ясно. Ти много мразиш миризмата на цигари, а аз исках да привлека твоето внимание, каквото и да ми коства това. Сега всеки път, когато се видим, ми напомняш „И да спреш да пушиш, че ме дразниш“. Това го знам, но няма да спра. Раздразнението ти е знак, че ти пука, че изпитваш нещо към мен. Не изпитваш това, което мечтая да чувстваш, но все пак е нещо. Ще изляза да запаля една бърза цигара. През това време ти ще пуснеш от начало филма, който отново няма да изгледаме. Ще гледам единствено теб. И ти го знаеш.

Утре, когато сме в компанията на нашите приятели, ти отново ще се преструваш, че нямаш нищо общо с мен. Няма да ме погледнеш цял ден и ще се държиш сякаш почти не общуваме. За пред другите това е твоя имидж, лошото момче – ти не повтаряш никоя. Да, никоя... освен мен. Аз съм твоята тайна. Аз съм напомнянето, че и ти имаш слаби страни. Аз съм доказателството, че не си чак толкова лош. Ще пускаш шеги по мой адрес, ще се смееш и забавляваш, докато аз си страдам тихичко вътре. Ще се усмихвам отвън и ще ти казвам, че си страшно забавен, но там, в центъра на гръдния ми кош, ще зее онази голяма празна дупка, която ти остави. Всеки ден я разширяваш и тя става все по-бездънна. Ще те питат как си прекарал уикенда, а ти няма да кажеш, че си бил с мен на планински излет. Няма да им кажеш как се разхождахме сред онези величествени дървета, хванати за ръка. Няма да им кажеш как бях отрязала коричката на сандвичите, защото знам, че не я харесваш. Няма да им кажеш как лежахме на онази поляна с допиращи се глави, взиращи се в небесата очи и биещи заедно сърца. Няма да им кажеш как те целунах и мечтаех да останем там, застинали завинаги в онази поза. Няма да им кажеш как прекарахме и неделята, сгушени под топлите завивки в заключената ти стая. Няма да им кажеш колко пъти върна филма, който така и не изгледахме. Не, няма да им кажеш нищо такова. Ще си измислиш история за бързи коли или пари, или може би някоя непозната забежка. Ще те похвалят и потупат по рамото, а аз ще те гледам в очите през цялото време, докато лъжеш. Но ти така поиска. Поиска никой да не разбира за нас. А аз съм твоя робиня и изпълнявам твоите заповеди стриктно. И ти го знаеш.

После ще пофлиртуваш с Нея, винаги го правиш. Ах, как я мразя. Ще ѝ пуснеш банален комлимент или неприлично подмятане, може би дори ще разкажеш някой мръсен виц. Тя ще се смее изкуствено, както се смее на всеки мъж, докато подмята мигличките си с шест пласта спирала. Ще те закачи с дългите си фалшиви нокти и ще изпищи с онзи противен смях, на който само тя е способна. Ще подръпне още малко надолу онази тясна блуза с голямо деколте, а после ще се погрижи ти да погледнеш натам поне веднъж. Дали тя ще ти е поредната? Дали вече не е била? Дали някога ще ѝ порастне сърце? А дали някога ти ще дариш своето някому? Дали ще дойде момент, в който на теб ще ти стане неудобно от тази цинична сценка? Дали в един момент ще спреш да ме гледаш в очите, докато сипеш комплименти по нея или лъжеш? Дали някога ще придобиеш срам? Не. Няма. Ще продължаваш умишлено да правиш всичко това, което ме убива, но вдига имиджа ти на лошо момче. Ще продължаваш да тушираш всичките си чувства. Ще продължаваш да ме задушаваш в съня ми. Въпреки това аз съм твоя. Безусловно. Възползваш се от това и правиш с мен каквото пожелаеш. Понякога си мисля, че ти доставя удоволствие да ме измъчваш. И ти го знаеш.

Пет часа е и започва да се стъмва. Скоро ще трябва да стана и да се облека. Ще трябва да оцелея в поредната вечер без теб. До преди малко беше мой, а сега отново ще се изплъзнеш и ще потънеш обратно в мрака, който сякаш те е родил. Ще изключиш компютъра с поредния неизгледан филм и ведро ще ми съобщиш „Другия път наистина ще го изгледаме“. Това, разбира се, няма да се случи. Ще оправиш леглото и ще си сложиш дънките, докато ми говориш общи приказки и мислиш план как да ме разкараш по-бързо. Аз ще седна на леглото и ще те погледам още мъничко как шеташ. В автобуса към вкъщи ще плача. И ти го знаеш.

Затова постой още малко. Остави ме да се насладя на меката ти кожа още само минута. Ще впия устни в твоите и ще оставя топлия ти дъх да се разлее по врата ми. Ще се изкъпя в аромата на груб мъжки парфюм, носещ се от теб, докато гледам тази величествена гора, която наричаш свои очи. Приличат ми на андалузити – светло кафеви, сякаш дори кехлибарени очи, със зелени пръски и светлина, бликаща от тях. Докато лежим прегърнати, а слънцето се отразява в мръсния ти прозорец, придобиваш погледа на онези стари души, които са изживели хиляди прераждания и са събрали толкова много мъдрост. Гледаш ме с тях така омайно, а утре пак ще са празни. Ще разголиш душата си пред мен и ще ми споделиш за пореден път за проблема на баща ти с алкохола. Ще ми кажеш и че майка ти не те обича и ти го казва всеки ден. Ще ми споделиш как не искаш бляскаво бъдеще и не искаш нищо от живота. Ще ми кажеш, че си щастлив със себе си въпреки всичко. Ще прикриеш цялата онази тъга, в която душата ти се дави. Няма да плачеш пред мен. Не вярвам да си плакал пред някого някога. Ще ти стане тежко и гузно за споделеното, затова ще побързаш да ми кажеш „чао“. Няма да ме изпратиш до автобусната спирка и няма да изчакаш рейса с мен. Няма дори да ми отвориш входната врата. Няма да ми пишеш „Прибра ли се?“. Довечера, докато търсиш дистанционното за телевизора, ще намериш поредната кутия цигари, която грижливо съм „забравила“ и ще я изхвърлиш на боклука. Ще изпиташ нещо към мен, дори само за миг. През теб ще мине като ток едно леко трепване, едно мъничко обождане в лявата страна на гръдния кош. Няма да знаеш какво е това и ще ти стане странно. След минута вече ще си го забравил.

А утре пак ще се държиш сякаш нищо не се е случило. Аз ще плача цяла нощ. Някой ден дори ще реша, че сълзите по теб не си заслужават.

Никога няма да изгледаме онзи филм.

Ще спра цигарите, но за някой друг.

Винаги ще бъдеш сам, а можех да ти подаря душата си.

И ти го знаеш.

31 декември 2020