...и звездите губят пламъка си

Когато звездите губят пламъка си и се понасят в съня на вечния мрак, когато цветята губят аромата  си и когато вятърът престане да дарява тревата с нежните си ласки, заспивайки някъде из клоните на плачещата върба... тогава поетът не губи вълшебните си думи, художникът продължава да рисува картини, изпълнени  с живот, а композиторът продължава да твори сонатата на живота... Защото дори във най-тъмния и мрачен момент, в човешката душа се крие един друг свят - свят на звездите, цветята, вятъра и мечтите...