Не бяхме приятели с Ицо. Не и в онзи класически, за мен, смисъл на тази свещена дума, носещ усещането за филма "Вчера" или за песен на група "Фактор". Един поизтъркан по ръбовете, но красив образ на приятелството, сякаш по шаблон изрязан от зелен линолеум в час по трудово обучение. Образ, с който повечето от нас – поколението на 70-те години на миналия век – сме обременени. Една съвкупност от най-чиста приятелска обич, безусловно уважение и взаимна готовност за помощ, граничеща със саможертва.
Нямахме достатъчно време да минем на този етап, защото Бог реши да повика Ицето при себе си твърде рано – малко след като той беше прескочил 30-те.
Понякога приятелството ми прилича на компютърна игра: минаваш през различни нива, помагаш в разни мисии, ти получаваш помощ, но за разлика от играта тук няма сейфове и ако сгрешиш, трябва да започнеш отначало.
Ицо беше невероятен меломан. Помня, че в малката му стая стояха грижливо подбрани и строени над 400 аудио касети, които сякаш козируваха на своя генерал, щом той се озовеше пред тях. Там можеше да откриеш всичко - от The Jackson Five, през Queen, та чак до най-нашумелите летни хитове от края на 90-те. С предимство за него обаче бяха класическият рок и ранният хеви метъл, което заздрави връзката ни.
Ицо не само харесваше музиката, той се интересуваше от нейната история – как е била написана дадена песен, от кой албум е, коя е по ред от страна А или страна Б. С такава увереност и детайли говореше за албумите на Creedence Clearwater Revival, Deep Purple, Led Zeppelin или AC/DC, сякаш той бе присъствал на самите записи.
Малко по-късно Ицо си купи компютър и започна да сваля всичко на дискове. От това се възползвахме и всички ние около него. Засипвахме го с поръчки, а той само се усмихваше с големите си сини очи, луничките му подскачаха нагоре, а изпод рижавия му мустак следвaше едно "Нямаш ядове!".
Другата му страст беше техниката, особено касетофоните и телевизорите. Беше такъв майстор, че ако му дадеш части от прахосмукачка и миксер, той можеше сглоби от тях двукасетъчен касетофон Gold Star.
Свиреше чудесно на китара и пееше. Често, на нечий купон, просълзяваше всички с песни на Висоцки, „Любе“ или, ако веселието вече бе навлязло в друго алкохолно измерение, пускаше в действие парчетата на "Черно фередже", "Сигнал" или "Щурците".
Имаше топъл и заразителен смях, който следваше като логичен епилог след поредния мръсен виц, разказан от него. Смееше се той, смеехме се и ние, които седяхме около него край белите пластмасови маси в кафе "Дионис". По онова време то минаваше за сборище на стари и млади рокери и начинаещи почитатели на хеви метъла в Пазарджик. Още помня един негов виц за един милиционер, който....абе, няма значение.
Зад маската на добродушен зевзек обаче Ицо криеше лесно ранимото си голямо сърце, готово да даде и да получи цялата любов на този свят.
Помня, че бях загубил касетката си с албума „Heartbreak Station“ на Cinderella (band) от 1990 г. Ицо беше един от първите сред нас, който ползваше някаква програма за трансформиране на аудио касети в mp3 файлове (по онова време вече имах първата си компакт диск система и можех да слушам дискове). Бях излизал до центъра и минах на връщане край дома му. Както обикновено той пушеше на прозореца на своята стая и слушаше Black Sabbath. Обясних му за какво съм дошъл. Побъбрихме още малко и аз казах: „Добре, Ице! Аз ще вървя, че майка ми ме чака. Благодаря ти! Другата седмица ще мина да взема диска.“
Той ме погледна усмихнат, хвърли фаса си и отвърна: „Нямаш ядове!“. После затвори прозореца и аз тръгнах към вкъщи. Няколко дни по-късно разбрах, че всъщност това е бил последният път, когато съм го видял жив.
© Илия Михайлов Todos los derechos reservados