Идиот

Имало един идиот. Не защото бил глупав. А защото вярвал. Вярвал, че ако говори честно, ще бъде чут. Вярвал, че ако покаже раните си, някой ще спре да удря. Вярвал, че ако се довери, отсреща ще има човек, не маска . Идиотът знаел как боли. Знаел го отдавна. Но си казвал:
-Този път ще е различно. Този път човекът ще издържи.
Хората, на които вярвал, били облечени добре. С думи като „грижа“, „рамка“, „процес“. Говорели спокойно, гледали умно, кимали на точното място.
Идиотът им повярвал.
Когато започнал да гори, те му казали да диша. Когато започнал да се разпада, те погледнали часовника. Когато замръзнал, те казали: „Ще говорим за това по-късно.“
После си тръгнали.
На почивка.
На празници.
При семействата си.
Идиотът останал сам в стаята,
пълна с думи, които вече не значели нищо. Той чакал. Не защото се надявал, а защото не знаел какво друго да прави. С времето започнал да разбира нещо просто: че болката няма свидетели, ако не е удобна; че истината няма стойност, ако нарушава нечия роля; че животът тежи по-малко от репутацията. Че всичко е роля, но не и призвание. Че маските значат нещо, но не и животът. Не и празните идеали.
Сърцето на идиотът не издържало, но той не умрял. Това е най-лошото.
Продължил да живее. Да диша. Да помни. Спрял да вярва. Не защото научил урок, а защото повече нямал какво да заложи. Бил заложил най-ценното - вярата и смисълът си. Играл ва банка

и загубил.
А хората продължили. Работили. Почивали. Говорели за етика. За морал.
А идиотът…
просто престанал да очаква.
И това било краят.