На пейка, в края на парка седеше тя. Красива и нежна. Красота, облагородена от мъдростта на годините. Бе минала през мимолетните чувства на пролетта, когато влюбванията бяха на всеки дъх. Изгаряла в топлината на лятото и търсела слънцето в сърцето на любимия. Есента носеше духа на красивата жена, която ценеше вече и вътрешната, душевна красота. Не бързаше за никъде. Наслаждаваше се на всеки миг и го приемаше като дар. Тя протегна ръце, пое си дълбоко въздух, издиша с усмивка и стана от пейката. Тръгна по една от алеите. Откъсваше по няколко листа от дърветата наоколо. Няколко кесета я погледнаха уплашено, но тя им кимна с глава и с пръст рисуваше по клоните. Вземаше листата, но не безплатно. Отблагодаряваше се с цветна картина, различна за всяка корона на дърветата. А откъснатите деца на парка пришиваше на дългата си рокля.Вървеше бавно, с походка на кралица. Благородна осанка, пред която всички се покланяха. Тя бе тръгнала от парка, защото тук се събираха всички чувства на този свят. И детски смях, и плач, и първа целувка на двама влюбени, и хванати за ръка старци в края на дните им. С всеки изминал миг, есента късаше все повече листа. Не ги слагаше вече на роклята си, а ги подреждаше по все още топлата земя. Завиваше я и четеше приказка, която щеше да приспи алеите, поляните и пътеките, за да може да посрещнат зимата и да не им е студено. Есента вървеше сама, но не се чувстваше самотна. Заслепени от красотата й, в нея са били влюбени и вятърът, и слънцето, и дъждът. Запазили приятелство и добри отношения, те идваха при нея. Виждаха как се чувства и й помагаха в преобличането на дърветата, на треви и планини. Красивата есен се разхождаше навсякъде. Развяваше дъгата си рокля и постилаше земята с шума. А на главата си имаше стилна шапка, с широка периферия, на която бе забоден слънчев лъч, който се отразяваше в заледените хълмове през зимата. А хората се разхождаха в парка. Спокойни и усмихнати. Знаеха, че идва есента, и се наслаждаваха на тихите вечери. Радваха се на гиздавата премяна, с която бяха облечени дърветата. Слънцето не изгаряше, а топлеше разумно. Тишина. Затишие. Есента, както всяка улегнала жена, преминала през жизнерадостните сезони на живота си знаеше, че ще дойде и зимата. Време, в което се прави равносметка на миналото. С падналите листа, падаха и спомените, които натъжаваха. С есенният дъжд се отмиваше праха и мръсния въздух. А вятърът не оставяше нищо, което се бе доближило с нечисти и лицемерни помисли. Есента идваше и щеше да изпрати лятото в заслужен отдих. Никой не смееше да й противоречи. Нито хората, нито дърветата, никой. Всички се възхищаваха от усмивката и от красотата на есента. Чудеха се, как може да не се страхува от това, че скоро ще дойде зима? Колко благородство бе нужно, за да съхрани своя дух и да не пада на колене пред идващия студ.
Все още е лято. Но сутрините и вечерите станаха студени. Все още е лято, но по-често идва вятърът при нас. Да, лято е, а се стъмва много по-рано.
Не, не се случва нищо странно.
Идва есента.

Явор Перфанов