На пейка, в края на парка седеше тя. Красива и нежна. Красота, облагородена от мъдростта на годините. Бе минала през мимолетните чувства на пролетта, когато влюбванията бяха на всеки дъх. Изгаряла в топлината на лятото и търсела слънцето в сърцето на любимия. Есента носеше духа на красивата жена, която ценеше вече и вътрешната, душевна красота. Не бързаше за никъде. Наслаждаваше се на всеки миг и го приемаше като дар. Тя протегна ръце, пое си дълбоко въздух, издиша с усмивка и стана от пейката. Тръгна по една от алеите. Откъсваше по няколко листа от дърветата наоколо. Няколко кесета я погледнаха уплашено, но тя им кимна с глава и с пръст рисуваше по клоните. Вземаше листата, но не безплатно. Отблагодаряваше се с цветна картина, различна за всяка корона на дърветата. А откъснатите деца на парка пришиваше на дългата си рокля.Вървеше бавно, с походка на кралица. Благородна осанка, пред която всички се покланяха. Тя бе тръгнала от парка, защото тук се събираха всички чувства на този свят. ...