ХХІ
... Иван Зарев не можеше и не искаше да повярва на това, което чу. В главата му беше същински хаос. Той, човекът, който се справяше във всякакви ситуации сега седеше като вцепенен и не можеше да си събере мислите.
Марин Толев. Името на един от най-доверените му хора отекваше в съзнанието му като гръм. Марин Толев предател! Това беше извън всякаква логика.
Трябваха му няколко минути, за да се възстанови от шока. Той погледна събеседника си и с притихнала надежда в гласа попита:
- Сигурен ли сте?
Дълбоко в себе си Зарев знаеше, че мъжът срещу него е повече от сигурен, но продължаваше да се надява това да е просто някакво недоразумение. Тази надежда изчезна в мига, в който Борев извади от чантата си класьор с документи. Той го постави на масата и зачака.
Нямаше нужда от думи. Нямаше нужда от гласно потвърждение. Съдържанието на папката беше повече от красноречиво.
С трепереща ръка Зарев пое документите и започна да разлиства страниците обясняващи причините, начина и резултата от една отвратителна машинация. Последните листове бяха копие от писмото на детективите, което оневиняваше Диана.
Когато прочете и последната страница, Зарев затвори класьора и понечи да го върне.
- Не, - Борев го спря с жест - това копие е за Вас. Ще ви бъде нужно, когато посочите с пръст виновника. За мен има друго, което ще използвам, за да оправя нещата от наша страна. Надявам се с това проблемът да е изчистен и в бъдеще отношенията ни да продължат в една по-добра посока.
- Благодаря Ви – каза Зарев с приглушен глас – когато тръгвах насам бях убеден, че тази среща ще е пълна загуба на време. Сега незнам как да ви изкажа благодарността си за това, което сте направили и най-вече, че ми предоставихте информацията, която безуспешно търся от няколко седмици. Сега, когато всичко е ясно кажете какво аз мога да направя за Вас?
Борев вътрешно ликуваше. Нещата се подреждаха повече от добре. Човекът срещу него бе изпаднал в такова състояние, че вместо да ги съди искаше да му благодари. Иван усети, че е настъпил моментът да информира събеседника си за втората причина за срещата, която бе оставил като финал на един благоприятен сценарий. По-добрата причина, поради която пътищата на двете фамилии се пресякоха.
Само че и този път съдбата отново реши да се намеси в най-неподходящия момент. Така както преди минута всичко си идваше на мястото, в следващата целия свят отново се разпадна на парчета. Точно преди да заговори телефонен звън прониза тишината. Иван се извини, защото очакваше Диана да му се обади, че е пристигнала, погледна дисплея и замръзна. Беше Християн. За част от секундата се зачуди дали да отговори, но някакъв вътрешен глас изкрещя в главата му "Опасност!” и той вдигна...
... Рано сутринта, както ú беше поръчал Иван, Диана стана, направи кафе и полагайки неимоверни усилия да се държи нормално закуси с Християн. После го изпрати, изчака да се изгуби от погледа ú и се приготви да напусне собствения си дом.
През нощта почти не можа да мигне. Когато го чу да се прибира се направи, че спи. Нямаше никакво желание нито да го вижда, нито да разговаря с него. Лежеше в тъмното и мислеше. Мислеше как можа да се заблуди така. Как можеше да е толкова сляпа. В главата ú започнаха да нахлуват спомени за случаите, в които Иван се опитваше да я предупреди, а тя глупачката му се сърдеше. Едва сега разбираше мотивите му и беше бясна на себе си, че не го послуша по-рано. Но както казват „Любовта е сляпа”, а тя наистина беше заслепена от тази идеална и за съжаление фалшива опаковка на мъжа, за когото едва не се омъжи. При тази мисъл сърцето ú спря. Погнуси се само от идеята, че щеше да замени прекрасния спомен за бащата на Алекс с този фалшификат.
Винаги беше оценявала помощта на Иван, но сега беше наистина благодарна, че този човек присъства в живота ú. Тя взе чантата, обади му се, че тръгва и се отправи към неизвестността.
Християн търпеливо чакаше. Беше паркирал няколко преки по-долу от къщата и чакаше да види какво е намислила Диана.
Когато онзи ден скри диска в библиотеката една червена лампичка започна да свети в главата му. Въпреки че после безпроблемно успя да го изнесе от къщата и да го скрие на сигурно място една неприятна буца бе заседнала в стомаха му. Надали беше съвестта му, защото той просто нямаше такава.
Когато преди години търсеше начин да се измъкне от мизерията, случайността му беше подхвърлила идеалната възможност. Снимка на красива вдовица с малко момче на първа страница на вестника и заглавие: „Главата на една от най-проспериращите фирми в страната загина при трагичен инцидент...” В този момент планът за изход започна да се оформя в главата му, а за да не се измъчва или, недай Боже, да реши да се откаже, мазохистично уби съвестта си и изтръгна всички скрупули от себе си. Години наред методично следваше поставената цел и на края усилията му бяха възнаградени. Изстрадалата и зажадняла за мъжко внимание Диана падна в капана му. Шлифованите му обноски и безупречния му външен вид си свършиха работата и той се озова точно там, където беше мечтал. С детето беше малко по-трудно, но с времето и с него потръгна и те станаха почти приятели. Почти, защото колкото и да се опитваше не можа да изтрие от погледа на момчето мъничкото пламъче на недоверието. Най-голям проблем му беше кръстникът на момчето. Той му отнемаше по-голямата част от енергията, която бе впрегнал в осъществяването на плана си. И сега беше почти сигурен, че думите, които случайно чу снощи бяха отправени именно към него.
Чувстваше се галеник на съдбата, която винаги му даваше жокери, за да е една крачка пред другите. За това сега търпеливо дебнеше, за да види къде ще го отведе поредната сламка.
Не му се наложи да чака дълго. В далечината се зададе колата на Диана. Той се смъкна на седалката, изчака да го подмине и после на дискретно разстояние тръгна след нея.
- Милата – помисли си са насмешка Християн – толкова беше добра и наивна, че за един кратък миг му дожаля за нея. Беше сигурен, че тя дори не подозира за „опашката”. От както беше влязъл в живота ú успешно се справяше с ролята на довереник, пазител и опора. Като прибавим и постоянните грижи на Иван тя никога не беше изпадала в ситуация, която да я заплашва по някакъв начин. За това и сега дори не се беше огледала и сигурно не ú правеше впечатление колата, която я следваше.
Диана излезе на околовръстното, сви в дясно и се отправи към изхода на София посока Пловдив. След известно време отново сви по стария път за Пазарджик и от там покрай с. Сестримо заизкачва криволичещия път към яз. Белмекен. Високо в планината Иван имаше малка вила, която макар да не посещаваха често, когато се налагаше предоставяше истинско убежище. Скрито навътре в гората, без други имоти в непосредствена близост мястото беше идеално за скривалище. Там Диана щеше да чака да приключи бъркотията, която Християн беше забъркал.
След около час колата спря пред малката хижа. Диана слезе и за първи път, от както беше тръгнала се огледа. Всичко беше спокойно, наоколо не се виждаше жива душа и само звуците на природата нарушаваха тишината. Тя вдиша дълбоко чистия, планински въздух, взе багажа си и влезе в къщата. Тъй като отдавна никой не бе идвал мястото, макар и уютно, имаше нужда от почистване, за да стане приятно за престой, но първо трябваше да се обади на Иван. Тя извади телефона и с досада установи, че вътре няма сигнал. Трябваше да опита навън. Отвори вратата и застина на място. Телефонът се плъзна от ръката ú и изстена, удряйки се в дървените греди на пода...
(следва)
© Биляна Битолска Todos los derechos reservados