Съвременна история за Пепеляшка
Бях облечена в дълга до земята червена рокля със златни нишки по нея. Навън беше мрачно, духаше неукротим вятър и валеше проливен дъжд. Стоях под дъжда и ако човек ме гледаше отстрани, щеше да му бъде трудно да разбере дали плача или това бяха капките по лицето ми, но дълбоко в душата си знаех, че плача... Бях загубила много повече от една стъклена пантофка; бях загубила чувствата и мислите си, душата, и сърцето си, но по-страшното беше, че бях загубила себе си...
Стоях под дъжда и си спомних, че някога бях обещала любов. Спомних си, че бях изричала думи, в които вярвах. Спомних си пътите, в които съм протягала ръка за милувка и пътите, в които тръгвах по пътища, по които ме беше страх да вървя.
Говорех си сама...
Знаех, че не бях първата й и единствена любов, но копнеех да бъда последната й такава - вечно забързана, неприлично нещастна, но толкова истинска, и толкова нейна.
Такава ли бях наистина?
Продължавах да стоя под дъжда, цялата мокра, без стъклен ...