Цигарата догаря. Димът грабва съня ми и го отнася някъде. Минава пет. Утрото ще почука след миг на прозореца с лепкавите пръсти на мъглата.
Ще скоча, уж бодър. Кафе. Цигара. Тоалетното казанче ще избълва арогантна ругатня след мен, ще тресна вратата и само стъпалата ще се разсънят за миг, колкото да ме пропуснат да мина. После пак задремват, повити в сивата си мозаична завивка.
Входът зее - и да го затворят, стъклата са изпочупени. Спирам се само колкото да вдигна глава нагоре. С поглед броя етажите. От осмия някой ми помахва, мъглата размазва движенията и ги прави феерични, приказни и нереални някак.
За някои денят вече е започнал. Аз съм един от тях.
Ключът влиза свойски в контактното гнездо, намига в червено контролната лампичка, смукач. Моторът, мръзнал сам цяла нощ, уж бодро запява вечната си песничка:
„1-3-2-4... 1-3-2-4„ - Друга мелодия за толкова години така и не научи.
Запалката изщраква и дава живот на нова цигара, отнемайки част от собствения ми. От кафето горчи, чашата пари ...