27.02.2010 г., 14:22

Има ли, няма ли утро в мъглата?

1.3K 0 3
3 мин за четене

 

 

Цигарата догаря. Димът грабва съня ми и го отнася някъде. Минава пет. Утрото ще почука след миг на прозореца с лепкавите пръсти на мъглата.

Ще скоча, уж бодър. Кафе. Цигара. Тоалетното казанче ще избълва арогантна ругатня след мен,  ще тресна вратата и само стъпалата ще се разсънят за миг, колкото да ме пропуснат да мина. После пак задремват, повити в сивата си мозаична завивка.

Входът зее - и да го затворят, стъклата са изпочупени. Спирам се само колкото да вдигна глава нагоре. С поглед броя етажите. От осмия някой ми помахва, мъглата размазва движенията и ги прави феерични, приказни и нереални някак.

За някои денят вече е започнал. Аз съм един от тях.

Ключът влиза свойски в контактното гнездо, намига в червено контролната лампичка, смукач. Моторът, мръзнал сам цяла нощ, уж бодро запява вечната си песничка:

„1-3-2-4... 1-3-2-4„ - Друга мелодия за толкова години така и не научи.

Запалката изщраква и дава живот на нова цигара, отнемайки част от собствения ми. От кафето горчи, чашата пари между пръстите. Пускам радиото. Някой е разбъркал станциите и тревожната констатация за пътната обстановка звучи в ритъма на сутрешна чалга:

"Мъгла, максимална видимост – десет метра... Ча-ка-ра-ка-дей!"
Чудесно.
Фаровете ослепяват от отраженията на собствената си мощ, светлинните им лъчи се спескват в мократа, хлъзгава пара, плъзнала между постройките, обезсилени се смаляват до тлеенето на огънчето, догарящо между устните ми.

Стихиите само Бог ги бори. И лудите.
Кому трябва да обясня, че не съм Бог; трябва да ида на това интервю. Не за Зелена карта, не. За работа. Що толкова рано ли? За да съм първи.
 ... "Ча-ка-ра-ка-дей! Първите паднаха в кърви, последните станаха първи!... Са!... Са!... Кой не скача е червен!... Са!... Опа, опа!"

- Млъквай! - кресвам на радиото.
Знам защо прави така. Защото е "соцмодел." Като мен. Тоест, правени сме долу-горе по едно време. Или в една епоха. Все едно. Някога, когато ни бачкаха на поточна линия и преди да ни лепнат етикета, гледаха дали не е преизпълнен плана.
"Ча-ка-ра-ка-дей!"
Съединител, първа, последен поглед нагоре, към осмия. Трудно откривам петното на прозореца, добре, че оставих лампата да свети. Все ми се струва, че някой ме изпраща; хубаво е, когато те изпращат и стискат палци за теб. Дори това да е бледнеещо мокро око на самотен прозорец. И други светват, нарязвайки квадратите мъгла на равни, тлеещи правоъгълници.
Сградата отваря стотици сънени очи в очакване на изгрева, който днес няма да дойде. Само дето тя не го знае. Защото не слуша радио, заслушана в собствените си панелни болежки.
"На четирийсет си, не се оплаквай – смигвам й .
- Що години още има пред теб, ехе..."

По тротоара отекват нечии забързани стъпки. Разпознавам дамски токчета. Дори в невиделото - с мъглата флиртува, полюшва плавно бедра, извива ханш, ситни по плочките като гейша - момиче, ухаещо на сбъднати желания.  А токчетата, недочакали, забързани, бързащо-закъсняващи, ми подвикват питащо:

Чат - чат - чат; чук - чук - чук?"
" Ча - ка - ра - ка - днес - не - мога " - отговаряме с радиото.
" Чат - чат - ха - ха - ха..." - шибва ме вместо сбогом рефренът им, преди услужливо да изскърцат спирачки на неизвестно возило, което отнася един мокър сън към осъществяването му.

Бученето на асансьора в коридора се дочува дори през рева на мотора. А той сякаш плаче вместо мен. Все по-често издрънчава сърдитата входна врата и нечии сънени нозе понасят някого в неизвестноста на преизподнята, с десетметрова видимост. А, това май го казах. Друго?
Ами, време е да отпусна съединителя, да изключа смукача.
Последен поглед нагоре.
Какво ли съм зяпнал?
Там отдавна няма никой. Само пропитият от влага чаршаф помахва с краищата си от простира.

Там, всъщност, не е имало никого.
Само един чаршаф.


Р.  Романов

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Румен Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

С нами Бог

Ivita_Mirianova

„Връщане назадъ нѣма!” Ген. Георги Вазов Времето замря в кървавите отблясъци на залеза. Светлините н...

Куцата

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

Щипка сол

written-springs

Свикваме. Свикваме с Любовта и нейните нюанси. Примиряваме се. Да имаме, да губим. Навеждаме глава. ...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...