7 sept 2015, 20:07

Имигрантска история на ужасите (1-ва част) 

  Prosa » Relatos
792 0 5
26 мин за четене

Имигрантска история на ужасите (1-ва част)



             разказ на ужасите


                    ***
 До последния момент се чудех дали да нарека този разказ "Емигрантска история на ужасите" или Имигрантска история на ужасите", след това осъзнах, че това не е от особено значение. Дали си емигрант или имигрант е въпрос на гледна точка, заглавието може да бъде променено, но по-важното - кошмарът, който преживях в тази иначе красива страна, ще остане завинаги в мен, впит като пиявица. В България изглежда съм в безопасност, ала нищо не ми дава гаранция, че призракът няма да ме намери и тук. 
 Визитата ми в Словения започна някак неестествено, но онова, което изпитах остави траен отпечатък в моето съзнание. И то нямаше нищо общо с работата ми, със самата държава, със съквартирантите ми или с колегите ми в строежа. To се случи в къщата, в която живеех.
 Вярвах сляпо в свръхестественото. Обичах книгите и филмите на ужасите, обичах чувството на потенциален страх, само че къде-къде е по-леко да го видиш в действието на някой филм или да го прочетеш в редовете на някоя книга. Но когато го зърнеш с очите си или го преживееш с всички брънки на съзнанието ти, този страх се превръща в мъчение. 
 Мъчение, което те яде отвътре. 
 Мъчение, което разбива психиката ти. 
 Мъчение, което те променя.

 

                        ***
 Още когато албанецът Чими - добър приятел с моя хазяин в София, - ме попита дали искам да работя в Словения за четири и половина евро на час, аз, без да се замислям, му отговорих с "да". На следващия ден дадох едномесечно предизвестие да напусна магазина, в който бачках шест години. През това време Чими успя да ми уреди документите за работа и да говори с тамошния работодател, да ме наеме като работник.
 Тръгнах от София на пети септември две хиляди и дванадесета с автобуса за Охрид. Чими ме изпрати на автогарата, като плати билета ми. В Охрид трябваше да ме чака някакъв македонец Сашо, който щеше да ми плати билета за Любляна.
- И да знаеш - каза ми той за последно, - в Словения съм известен като Гошо Българина. Пред шефа ти никога не споменавай името Чими, нито му казвай, че съм албанец. 
- Добре - отговорих аз и се качих в автобуса.

 

 В осем и нещо преминахме границата, а в десет и половина бяхме в Скопие, където повечето от пътниците слязоха, а се качиха още само трима-четирима души. 
 Автобусът пристигна в Охрид в два и половина българско време. Албанецът ми беше препоръчал да хапна бюрек в кафенето на автогарата и там да чакам Сашо, който щял да дойде към шест. Така и направих - купих бюрек и някакво червено на цвят питие, което носеше името "Македонска боза", и седнах на една от масите отвън. Планирах след това да се поразходя из Охрид, да видя езерото, Стария град, Манастирът Свети Наум и т.н. и накрая да се върна тук и да чакам Сашо.
Малко преди да изям бюрека и да изпия бозата, заваля проливен дъжд, който не спря до осем (когато дойде онзи човек), така че се наложи през цялото време да седя в кафенето и да слушам разпалените приказки на собственика на заведението, жена му и няколко негови приятели. Накрая те, разбирайки че съм българин, ми дадоха да дегустирам от тяхното "руйно македонско вино", като изпих две големи чаши. Към седем и половина пияният собственик изведнъж стана и започна да бие съпругата си, като доста грубовато я изпъди от масата им. С клетви, псувни и викове клетата жена се отдалечи и тръгна в незнайна посока. Накрая собственикът съвсем ухилено ме попита на развален български:
- Такива неща в България има ли?

 

 Сашо дойде в осем часа. Представляваше едър мъж, висок около метър и осемдесет, с изпито лице и набола брада. 
- Аз съм Сашо - рече той на македонски.
- Димо, приятно ми е - отвърнах.
 Качихме се на маршрутката за Струга. Малко след като тръгна, успях да видя красотата на Охридското езеро и на Стария град - едно прекрасно място с много позитивна енергия, което при удобен случай непременно трябва да посетя.
 По пътя за Струга, Сашо ми обясняваше, че трябва да кажа на Тихо (македонецът, който трябваше да ме чака в Любляна), че съм супер-майстор зидар, защото ако не му кажа това, можел да не ме вземе. Дова доста ме разстрои, тъй като досега никога не бях зидал, но Сашо ме успокои, че ако Тихо не ме приеме, мога да се обърна към някакъв си Драган, който щял да ми плаща по две евро на час за обща работа и със сигурност щял да ме вземе. 
 Струга бе неголям град, също на брега на охридското езеро, опасан с множество хотели и големи къщи, сред които се виеха малки улички със старинни дюкянчета. Някаква река разполовяваше града, а по бреговете й кипеше от заведения, кафенета, ресторанти и ранобудни млади хора.
 Автогарата обаче беше мръсна и в много лошо състояние, а чакащите пътници изобщо не вдъхваха доверие. Сашо ми купи билет за словенската столица, след това аз реших да го почерпя кафе от някакво заведение. Седнахме на една пейка и зачакахме да дойде автобуса.
- И пак ти казвам, по-добре кажи на Тихо, че си голям майстор, за да те вземе.
- Добре, ама не знам. Да не се разочарова после? - несигурен питах аз.
- Ти си знаеш най-добре. Ето ти телефона му. Когато пристигнеш в Любляна, му се обади. Той ще дойде да те вземе.
- Добре. Той ще ме познае ли? 
- Ще говоря с него.
След малко пристигна ръждив и грозен на вид автобус, на който имаше табела "Струга - Дебър - Гостивар - Любляна". Със Сашо си казахме "довиждане" и аз се качих.
 Почти всички пътници бяха от албански произход. Мъжете бяха със странен зловещ поглед, а жените и някои от деца носеха шарени забрадки. По едно време автобусът изръмжа гръмко и бавно излезе от унилата автогара.
 Движехме се по хубав път, около който се простираха красиви планински гледки. Къщите в малките селца бяха хубави, прясно боядисани, с покриви от ондулин или нови керемиди. 
 В град Дебър автогарата също беше невзрачна. Там се качиха доста хора - мъже със страшни и изкривени лица, жени със забрадки, дори с фереджета. Някакъв мъж със злобни очи седна до мен и веднага ми протегна ръка, казвайки силно:
- Здраво!
- Здраво - отвърнах смутено аз.
- Не си македонец? - попита той.
- Не. От България съм.
- Браво! Ти си супер. Имаш златен паспорт! - имаше в предвид, че аз, като гражданин на страна от Европейския Съюз, мога да пътувам и работя без необходимите визи, каквито са при тях.
 По едно време стана някакъв голям скандал за запазените места, на който така и не успях да разбера причината и заради него автобусът тръгна с двадесет-тридесет минути закъснение. След това спирахме за по няколко минути в Скопие, на Македонско-Сръбската граница и в някаква бензиностанция, накрая автобусът се понесе спокойно из Сърбия. Плавното движение ме унесе и аз заспах.

 

                            ***
 Събуди ме приятелката ми Сийка. Звънеше да ме пита как съм. Поговорихме за кратко,след което й обясних, че трябва да затварям, защото батерията на телефона е слаба и няма да може да издържи до Любляна, където ще ми е необходим. Обещах й щом пристигна, да го заредя и да й разкажа за пътуването. Момичето ме обичаше, аз нея също. Беше ми мъчно, че се разделяме, но нямаше как - предпочитах да изкарам година-две зад граница, след това да се върна и със спестените пари да купя някакво жилище, където двамата да заживеем като семейство. А ако ми се отвореше възможност, обмислях да извикам и нея в Словения, за да сме заедно.
Когато свърших разговора, аз предвидливо изключих телефона. Навън се бе стъмнило и белите маркировки на автомагистралата все по-ярко контрастираха на тъмнеещия асфалт. Почти всички пътници спяха, спеше и този до мен. Аз също бях уморен и се облегнах на седалката.
 Отворих очи при Белград, точно когато автобусът минаваше по моста на Сава. Няколко деца с изумление гледаха ярките светлини на другите мостове, зад които гордо се извисяваха тези на старата крепост Кале мегдан. На отсрещният бряг се издигаха два небостъргача и примигващите им отражения блестяха и придаваха невероятно обаяние на реката. 
 Щом рейсът спря на Сърбо-Хърватската граница, всички отново се пробудихме. Сръбските митничари само биха печатите, но хърватските ни накараха да слезем от автобуса, да застанем няколко крачки зад него и да си извадим паспортите. Когато един от тях ни ги прегледа и ни би печатите, служителите ни разрешиха да се качим и да потеглим.
- Ако бяхме сърби, щяха да ни разкатаят фамилията - чух коментар на хората зад мен.

 

                      ***
 В Хърватия не успях да заспя. Наближавахме Словения, а аз все повече се притеснявах, че Тихо може да не ме одобри. Как да му кажа, че съм майстор-зидар, след като нито веднъж не съм хващал мистрия? Дори и да го излъжа, той щеше да разбере и да ме изгони. И щях да остана на улицата, като можеше да нямам пари да се върна. 
 Не познавах този човек, не знаех какви са навиците му, характера му, начинът му на мислене. Знаех, че всички те - Чими, Сашо и Тихо, - са част от някаква организация (по всяка вероятност нелегална) и в подобни ситуации предпочитат да гледат интересите си, вместо да влязат в положението на някой непознат. Молех се Тихо да се състрадателен и да опита да ме разбере, без значение какви са ми възможностите. Щях да се трудя усърдно - сигурен бях в това. Аз не съм мързелив и винаги съм се справял с каквато и да е работа. Но в зидарията има множество тънкости и фини моменти, с които новак не би се справил.
 Спряхме на една бензиностанция в Загреб, където всички слязохме и тръгнахме вкупом към тоалетната. Точно преди да вляза шофьорът ни привика да идваме, защото времето летяло, обещавайки ни че ще спрем на още една бензиностанция на словенска земя. Видях, че от изток небето бе започнало да изсветлява и че очертанията на жилищните блокове на столицата се очертават на фона на невисока планина. 
 На границата хърватските митничари прегледаха обстойно паспортите на останалите пътници с изключение на моя - щом красивата руса митничарка видя, че пише България, тя ми се усмихна и ми рече:
- Охо, Европейски Съюз! Няма какво да гледам повече! - след което мъжът до мен ме изгледа с присвити очи.
 Словенците пък ни накараха да влезем с багажите си в някакво силно осветено помещение. Незнайно защо младият митничар обърна внимание на няколкото книги, които носех и ме заразпитва за какво са ми, какво ще правя с тях и защо точно в Словения съм решил да нося книги. След като му отвърнах на сръбски, че ще ги използвам единствено за четене, служителят ме стрелна недоверчиво с очи и ми ги даде.
 В малката държава обстановката се смени коренно - от обраслите с треволяци ниви и някак кичозните къщи в Хърватия, почти веднага се пренесохме сред красиви зелени словенски хълмове с приятни ферми или скупчени селца по склоновете. Спряхме на бензиностанция покрай китно селище със стотина добре поддържани къщи сред които стърчеше висока катедрала, а на върхът на хълма гордо сивееше старинен замък.

 

                                   ***
 Любляна представляваше чист град, опасан с добре поддържани жилищни блокове и приятни къщи с островърхи покриви по кварталите, и редуващи се красиви старинни сгради с огромни комунистически здания в централната част. Автобусът паркира на много малка автогара, която обаче изглеждаше далеч по-добре от колкото тази в Струга.
 Включих телефона и видях, че батерията му почти се беше изтощила. Извадих от сака химикал и записах на лист номера на Тихо, който Сашо ми даде. Оказа се, че постъпих правилно - щом набрах номера, телефонът изписка за край на батерията и изгасна.
 От някаква будка за вестници купих телефонна карта (добре че на автогарата все още имаше улични телефони) и от един телефон се обадих на Тихо. Той ме накара да го чакам пред пощата, намираща се точно до автогарата, а той щял да дойде след около час.
 Тихо беше малко по-нисък от мен, леко мургав, с тънки мустачки и сресана назад коса. Очевидно се стараеше да поддържа визията на Дон Корлеоне от Кръстникът. Не ми вдъхваше доверие. Когато ме видя, той дойде при мен и ме попита на македонски:
- Ти ли си Димо от България?
- Аз съм - отговорих.
- Аз съм Тихо, но можеш да ме наричаш Газда (в последствие разбрах, че "газда" означава "работодател"). Хайде да отидем на кафе и там ще поговорим.
Беше паркирал автомобила си на паркинга до пощата - Опел Тигра, модел две хиляди и осма година, с черен дипломатически цвят. Помогна ми да сложа сака в багажника, сетне се качих на предната седалка до него и потеглихме по отлично асфалтираните и добре маркирани улици.
 Очевидно бях пребледнял заради огромното притеснение, защото когато спряхме, той ме попита:
- Добре ли си?
- Да - отвърнах аз - сигурно съм изморен от пътуването.
Няколко метра пред нас имаше малко кафене и ние се запътихме към него.
- Ти си майстор зидар, нали? - попита ме той веднага след като донесе на масата две топли кафета с мляко.
- Ами... всъщност...
- Гошо от България ми каза, че си майстор зидар.
 Щях да се пръсна от напрежение! През ума ми пробягаха безброй мисли. Стоях пред дилема - да го излъжа или не! Щом Сашо ме посъветва да излъжа, какво ми коства да го направя!
- Майстор зидар ли си? - повтори въпроса той. В очите му вече се четеше раздразнение.
- Ами... не - устата ми сякаш сама каза тази дума.
- Не ли? - попита той.
- Ами не.
- Гошо каза, че ще ми прати зидар. Ееее, пак ме е излъгал. Чакай да му се обадя - и той извади телефона си и набра номер. Аз стоях безмълвен, без да зная какво да предприема.
 Чими не вдигаше телефона. Тихо го набра пак. И пак изчака известно време, но след като албанецът и този път не вдигна, Газда сърдито затвори телефона и рече:
- Гошо Българина пак ме излъга.
Аз отвърнах смутено:
- Не знам. Съжалявам.
- На теб Гошо какво ти каза когато да заминаваш?
- Ами нищо. Че ми е уредил работа в Словения.
- Ейй, тоя е голям лъжец! Имаш ли познати майстори зидари в България?
- Имам - наистина имах няколко приятели, които работеха в една фирма за производство на декоративни елементи, но се занимаваха частно и с други строителни дейности. Тихо ми даде телефона си и ме помоли да ги набера един по един и да ги извикам.
 За съжаление приятелите ми отказаха под претекст, че и в България имат работа и че в момента нямат нужда да излизат навън. Тогава Тихо ме погледна с разучаващ поглед и ми рече:
- Е добре, няма как да те върна. Така или иначе си дошъл до тук. Ще те вкарам на един обект като общ работник, но ще ти давам по три евро и осемдесет на час. А ако се обучиш за зидар, ще взимаш по четири и двадесет. Става ли?
- Няма никакви проблеми - усмихнах се аз. В този напрегнат момент можех да приема и работа за без пари, само и само да съм "някъде".
- Зидарите ги настанявам в хотел "Шишка" и моите хора винаги са в самостоятелни стаи. Само че ти не идваш като зидар и затова ще те настаня в една къща в същия район. Но първо искам да те заведа на обекта. 
- Съгласен съм.
- Не бързай. Нека си изпием спокойно кафето.

 

 Този обект беше строеж на жилищен комплекс от пет кооперации. По цялата му площ щъкаха работници - всички с каски на главите и с работни униформи. Тихо ме поведе към някаква група, която се занимаваше с махане на кофражи.
- Богойе, ела тука - той извика един от тях.
Доближи се нисък мъж с жалостиви очи.
- Богойе, това е Димо от България. Той ще е прикрепен към теб.
Човекът ми подаде ръка и двамата се здрависахме.
- Богойе от Македония - рече той, изтъквайки думата Македония.
- Димо - рекох аз.
- Утре ще дойдеш в осем часа и ще търсиш тези майстори. Каквото ти кажат, това ще правиш. Разбра ли? - инструктира ме "газда"-та, сетне ме поведе надолу.
Слизайки по стълбите, се натъкнахме на група хора с бели каски.
- Исмет! - викна Тихо.
 Висок мъж с тъмно руса коса се обърна.
- Запознай се с Димо от България. Димо, това е Исмет от Босна, той ще е прекия ти ръководител - това македонецът го изрече на босненски език. Очевидно "официалният" език на обекта е босненският, който е близък до сръбския - език, който малко или много разбирах заради корените ми от Северозападна България. 
- Зидар ли е? 
- Не, но ще се научи.
- Ееее - измънка босненецът.
- Такива ми ги пращат. Какво да направя? - оправда се "газда"-та.
- Добре. Тогава до утре - групата се отдалечи от нас.
Когато излязохме от обекта, Тихо ме поведе към колата.
- Квартирата ти е много близо. По ей тая улица караш направо, после пресичаш една по-натоварена и след малко си в нея.
- Добре. 
- Сега ще те закарам с колата, но от утре ще се движиш пеша. Ако искаш по-късно се разходи пеша до тук.
- Добре Тихо.
След това се качихме се автомобила и тръгнахме.

 

                           ***
 Спряхме до стара къща с олющена фасада, пред която стоеше възрастна жена с бяла коса, розова блуза и сив панталон. Тихо слезе от колата и отиде при нея. Аз също излязох.
- Ето го момчето. Българче е, но е свястно.
- Нали ти казах да не водиш българи.
- Той не е като ония. Давам гаранция 
 Жената се представи като Аня от Хърватия. Обясни ми, че в друга квартира, която също дава под наем в Любляна, е имала проблеми с група българи, които по думите й пиели много, трошели предметите й, държали се много грубо. Аз опитах да я убедя, че не пия твърд алкохол и не съм груб човек и тя като че ли повярва на искрените ми слова, защото кимна одобрително с глава. Тихо бръкна в джоба, извади някакви пари и й даде, след което жената си тръгна бавно.
- Колко пари имаш у теб - попита шефът.
- Около седемдесет евро. Мисля, че ще ми стигнат до края на месеца - отвърнах аз.
- Няма да ти стигнат. Ето ти още шестдесет. След няколко дена ще ти дам други - той ми подаде три банкноти от по двадесет евро.
- Но аз... още не съм започнал.
- Дръж, дръж! Тук е много по-скъпо от в България. С тия седемдесет евро си за никъде.
 Аз взех парите и ги прибрах в портмонето ми.
 Тихо ме поведе към двора на къщата, извади някакъв ключ и отключи входната врата. Когато я подбутна, тя задра пода и се отвори. Вътре беше тъмно и аз забелязах, че къщата не е чистена скоро. Следваха няколко стъпала за нагоре, след туй просторно антре с мозаичен под, от което се разклоняваха три врати - за направо, за наляво и за надясно. Тихо отвори лявата врата с думите:
- Тук ще бъде стаята ти.
 Помещението беше старо и невзрачно, с два високи прозореца - един точно срещу вратата и един отляво. Някакви високи дървета пред тях пречеха да се разкрие видимост и затова стаята беше тъмна. Имаше малка маса по средата и старо скърцащо легло под отсрещния прозорец, а до вратата чернееха грозен гардероб и секция с разбити врати. Подът беше със старо дюшеме, а от високия таван висеше лампа.
- При първа възможност ще те махна оттук и ще те вкарам в хотел - каза Тихо, който явно забеляза неприятното чувство в мен при вида на стаята.
- Добре.
- Утре ще дойде съквартирант в другата стая. Момчето е от Босна, много е свястно и е на двадесет и шест години, колкото теб. Нали няма проблем?
- Няма, разбира се.
- Аа, щях да забравя. Ето ти още четиридесет евро. Ще тръгнеш по онази улица надясно. В края й има магазин за работни дрехи. Ще си купиш каска, чук, обувки и работно облекло.
- По другата улица, така ли?
- Точно така. Каска, чук, обувки и работно облекло. Продават се в комплект по четиридесет евро. Чакай, ще те закарам до там.
- Е, няма нужда. Мога да опитам сам.
- Не, не. Ще те закарам.
Когато излизахме от стаята, Тихо погледна към вратата срещу входната врата.
- Тая врата е за мазето и е заключена. Аня не иска да се пипа тук. Когато утре дойде момчето, му го кажи. Ясно ли е?
- Ясно.
 Газда-та ме закара до магазина и купихме комплект работни дрехи. След това си взехме довиждане и той си тръгна. От близък супермаркет от веригата "Туш" взех половин хляб, някакви евтини и бели на цвят кренвирши, на които пишеше "Хреновки", зелева салата и кенче словенска бира "Унион". Сетне се отбих до магазинче за мобилни телефони, откъдето взех предплатена СИМ-карта за телефона ми със заредени сто минути (трябваше ми поне двадесетина минути, за да обясня на продавачката какво точно искам) и позвъних на приятелката ми:
- Ало - чу се нежният й глас. В тези напрегнати моменти успокояващият глас на момичето сякаш ми подейства като лекарство.
- Сийке, аз съм, Димо. 
- Ооо, бебчо! Как си?
- Пристигнах благополучно, видях обекта и ме настаниха на квартира. Всичко изглежда обещаващо. 
- Браво - девойката се зарадва.
- Липсваш ми, Сийче! Много ми липсваш! Ще опитам да намеря безжичен Нет и ще те пиша.
- И ти ми липсваш, бебчо. Първо свикни с обстановката и след това потърси Интернет. Ще те чакам.
- До чуване, скъпа. Обичам те.
- И аз те обичам, скъпи.
 След това се обадих на майка ми и на брат ми, като с няколко думи ги успокоих, че всичко с мен е наред.
 На път за квартирата през цялото време мислех за България. Известно време нямаше да виждам Сийка и тя щеше наистина да ми липсва. Нямаше да виждам майка ми, брат ми, приятелите ми, колегите ми от старата работа. Можеше тук да намеря други приятели, но нищо нямаше да е същото - когато човек отива да изкарва хляба в друга страна, той сякаш губи част от себе си. Носталгията в първия ден от визитата в чужбина беше голяма. Не си представях какво можеше да стане нататък. Не знаех какви ще са новите колеги, как ще ме приемат, как ще се развие живота ми. Молех се на Бог всичко да тръгне както трябва и да свикна бързо.
 Неусетно се добрах до старата къща и влязох в буренясалия й двор. Очевидно къщата отдавна не бе виждала ремонт - за разлика от околните, които изглеждаха далеч по-поддържани и приветливи, с чисти дворове, оградени с чимшир. Първо бях решил да отида пак до обекта, но в последствие се отказах. Помнех добре трасето - по улицата само направо. 
 С един от ключовете отключих старата врата и се озовах в просторното антре. Сега забелязах, че в края му, между вратата на мазето и другата стая имаше хладилник, печка и мивка. Вратата на моята стая беше отворена, въпреки че (бях напълно убеден) я затворих преди да тръгна. Тихо ми беше дал два ключа - по един за външната врата и за стаята ми, - и си помислих, че ако дойде другия съквартирант, ще бъде по-добре да я заключвам.
 Влязох в стаята и оставих плика с храната на масата. Сакът ми беше неразопакован, но мислех да се заема с тази работа за утре - сега просто исках да хапна, да пийна бирата и да се отдам на по-приятни занимания
 Подир вечеря извадих от сака книгата "Жената в черно" и я зачетох. Исках да обърна мислите ми в друга насока, а и книгата беше много интересна, но след няколко минути клепачите на уморените ми очи започнаха да се затварят. Виждайки, че няма да успея да преборя умората, аз разтребих леглото, изгасих лампата с мързеливото копче и си легнах.

 

                            ***
 Събудих се от нещо, което по-късно не можех да си спомня. Очите ми бяха силно ококорени, а сърцето ми туптеше лудо в гърдите. Отначало помислих, че някой се е вмъкнал в стаята, но когато започнах да различавам предметите, видях, че стаята е празна. И все пак събуждането беше прекалено рязко, много по-внезапно от нормалното. 
 Двата прозореца хвърляха слаби светлини, насечени и затъмнени от сенките на дърветата. Ъгълът зад старата секция беше най-слабо осветен, ала точно там ми се стори, че съзрях движение. 
 Надигнах глава и съсредоточих поглед натам. Сега всичко изглеждаше в застой. С ръка напипах мързеливия бутон и светнах лампата. Помещението се изпълни със светлина, която отначало ме заслепи, след това зрението ми започна да се нормализира. 
 Стаята беше празна. Нямаше никой около онзи ъгъл. Все пак станах и отидох до там, сетне погледнах под масата, в секцията. Накрая отворих вратата към антрето и погледнах и там. Когато се убедих, че никой няма да застрашава съня ми, пак легнах и изгасих лампата. 
 Щом очите отново се нагодиха към тъмнината, аз видях слаба и много бледа светлина, движеща се в средата на стаята!
 Светнах лампата!
 Отново нямаше никой!
 Изгасих я и пак си легнах. Светлината беше изчезнала. Зарекох се наум тази нощ да не обръщам внимание на подобни внушения. Никой и нищо на света не бива да нарушава съня ми.

 

                            ***
 Когато в седем без петнадесет алармата на телефона ми звънна, вече бях буден. Станах, облякох си набързо работния комбинезон, обух новите обувки, в един плик сложих чука и каската и в седем часа без пет минути тръгнах за работа. Знаех, че тръгвам много рано, но исках да бъда там пръв и да имам време да се запозная по-подробно с обстановката. По улицата имаше пекарна и аз от там взех две бутерки с пълнеж от кайсиев мармалад и чаша кафе, които изконсумирах докато ходех по чистата улица.
 Пристигнах на строежа в седем часа и двадесет минути. На входа му имаше изкуствена преграда с порта, до която бе поставен фургон. Някакъв пазач излезе и ме попита на босненски от коя фирма съм. Аз му отвърнах, че днес е първия ми работен ден тук, след което той ми отвори вратата.
- Ходи в оная барака долу. Ей там се събират.
 Бараката беше празна, но за сметка на това добре отоплена с парно, което очевидно е било включено цяла нощ. Имаше две пейки, маса и кафе-машина с няколко вида кафе, всичките на цена по двадесет и пет цента. Аз пуснах монети, избрах кафе с шоколад и седнах на пейката, като кротко зачаках да дойде някой.
 В онзи момент изобщо не мислех за нещото, което ме събуди снощи. То даже не премина и мимоходом през съзнанието ми, защото тогава имах съвсем други грижи. Ако знаех обаче, че снощното посещение е само началото на поредицата от зловещи събития, които по-късно щяха да ме връхлетят като хала и да разкрият пред мен една кошмарна действителност, аз навярно нямаше да го скрия толкова дълбоко в паметта си или да го приема като някакво внушение.
 Лека полека бараката започна да се пълни. Първо се появиха двама мъже на средна възраст с добродушни погледи, които ме поздравиха усмихнато. Сетне дойде група от четирима човека със сини комбинезони, на които пишеше "Бигер". След това видях Богойе с още трима души (навярно тези от вчера) и отидох при него.
- Здравей младеж - поздрави ме той.
- Здрасти. Кога започваме? - директно попитах аз.
- Чакай де, да си изпием кафето. Много бързаш. Още не е дошъл Исмет.
- Абе момчето иска да работи - обади се мъжът до него, невисок, слаб, с плешиво теме и веселяшка физиономия. Той ми подаде ръка и рече на македонски:
- Аз съм Драган. Това са Богойе, Боян и Кире. Ти си българчето от вчера, нали?
- Да. Димо се казвам. Приятно ми е да се запознаем.
 След малко дойде и Исмет, заедно с няколко човека. Когато влезе вътре, македонците го последваха и в малката барака изведнъж стана много тясно. Исмет също си взе кафе от машината и седна на единствения свободен стол, а другите, които се движеха с него застанаха прави.
- Вие двамата на трепти блок, вие тримата гледайте да свършите стената, а вие знаете за кофражите... - започна да разпределя той. Накрая се обърна към мен:
- Ти, как ти беше името?
- Димо.
- Димо, Ще помагаш на Кузмич и Лисица на втория блок.
- Добре - съгласих се аз.
- Аз съм Радивойе, но ми казват Лисица. С нас ще бъдеш - някакъв човек с черна коса и жълта каска ме потупа по рамото. До него стоеше нисък млад мъж с набола брада.
 Качихме се на върха на сградата, на петия етаж. Като за начало ме накараха да махам някакви железните стойки на кофражите, които провисваха от външните части на стените. Стимулиран да се докажа като добър работник, аз се надвесвах доста застрашително когато трябваше да развивам винтовете на елементите, рискувайки да падна долу, но именно този стимул сякаш ме предпазваше от инцидент. Дори дочух одобрителни коментари " биче добар" (ще бъде добър) от други работници на строежа. После с Лисица и Кузмич махнахме подпорите на кофражите, като ги подредихме в едно пале
Към единадесет часа всички оставиха работата и отидоха на "доручак" (в бившите юго републики се яде по два пъти на ден - "доручак", около единадесет часа и "ручак" около шест часа следобед). Аз отидох с тях, но само си пуснах още едно кафе с шоколад. 
 След яденето Исмет ме накара да измета цялата площадка и да изхвърля боклука на определеното за това място. Аз покорно се заех с работата, започвайки от частта пред първи блок, като оставях сметта на купчини и почти не оставях боклуци след себе си. Исмет минаваше от време на време и се усмихваше задоволително. В два и половина пристигна ръководителят на обекта - босненец на име Халид, с червено яке, червена шапка и тарикатско катинарче по лицето.
- Това е новото момче - представи ме Богойе, който точно тогава минаваше покрай мен.
- Аз съм Димо от България - рекох, но мъжът не каза нищо. Той погледна изметеното, кимна леко с глава и ме освободи от присъствието си.
 До седемнадесет часа почти бях готов с площадката пред първи и втори блок, когато всички работници изведнъж слязоха от етажите и се запътиха към бараката.
- Стига толкова! Утре ще продължиш! - викна отдалеч Исмет.
- Имам още малко, само да събера тоя боклук! - отвърнах му.
- В пет свършваме! Ще го направиш утре! Работи полека и спокойно, никой не те кара да бързаш!
- О'кей Исмет. Идвам.

 

 Мислех, че след работа ще отидат в някоя кръчма, но всички тръгнаха към домовете и квартирите си, казвайки си само по едно "дочуване". В моята посока имаше поне двадесетина души и аз попитах един от тях къде има евтин супермаркет, за да се запася с храна.
- Отклоняваш по първата пряка вдясно и след триста метра има "Спар" . Иначе можеш да излезеш на главния булевард, да отидеш до кръстовището и да завиеш надясно. След детелината има "Хофер", който е много евтин. Но е на поне два-три километра.
- Благодаря ти - казах и завих към "Спар".
 Оттам взех няколко салама на промоция, френска салата с изтекъл срок, три кенчета бира "Питингер" и два хляба и тръгнах към квартирата си.
 Първият работен ден протече повече от добре, казах си аз, вървейки по тротоара и приближавайки неугледния ми дом. Колегите, с които работех, изглеждаха добронамерени. Дано и занапред да е така.


(следва продължение) 




© Донко Найденов Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??