Беше един от онези есенни дни, в които ти ставаше тъжно заради самия сезон. Разхождах се в парка и се опитвах да мисля позитивно. Неделя... навсякъде играеха деца, а хората се наслаждаваха на гальовното слънце. Купих си бира и седнах на една пейка.След няколко минути една хвърчаща към мен топка я разля по пейката. Детето бързо я взе и се върна към игрите, а притеснената му майка приближаваше към мен... Изпитах досада и положих усилия да изтърпя извиненията, когато познах жената. Все още поруменяваше сладко, когато се притесняваше и не знаеше какво да прави с ръцете си.
- Яна? Колко се радвам да те видя!-станах и протегнах ръце към нея.
- Габриела? Ти ли си? Колко... колко време мина? Аз... синът ми...
- Стига, сядай да те видя. Къде се загуби? Защо не се обаждаш? Къде работиш сега?
Тя седна и вдигна рамене...
- В един магазин. Нищо ново. Все същото... А ти?
- На същото място съм. Е, май и аз няма с какво да се похваля...
Ами... какво стана с онзи мъж, не сме се чували толкова дълго?
- ...