Импресия

Беше един от онези есенни дни, в които ти ставаше тъжно заради самия сезон. Разхождах се в парка и се опитвах да мисля позитивно. Неделя... навсякъде играеха деца, а хората се наслаждаваха на гальовното слънце. Купих си бира и седнах на една пейка.След няколко минути една хвърчаща към мен топка я разля по пейката. Детето бързо я взе и се върна към игрите, а притеснената му майка приближаваше към мен... Изпитах досада и положих усилия да изтърпя извиненията, когато познах жената. Все още поруменяваше сладко, когато се притесняваше и не знаеше какво да прави с ръцете си.

- Яна? Колко се радвам да те видя!-станах и протегнах ръце към нея.

- Габриела? Ти ли си? Колко... колко време мина? Аз... синът ми...

- Стига, сядай да те видя. Къде се загуби? Защо не се обаждаш? Къде работиш сега?

Тя седна и вдигна рамене...

- В един магазин. Нищо ново. Все същото... А ти?

- На същото място съм. Е, май и аз няма с какво да се похваля...

Ами... какво стана с онзи мъж, не сме се чували толкова дълго?

- Нищо. Разделихме се.

От съседната пейка една жена говореше по телефона.

- Звънях ти сто пъти! Десет съобщения! Къде беше?!

Ние се спогледахме и се усмихнахме.

- Съвещание?! Да, бе да! С онази кокошка ли пак?

Повдигнахме вежди.

- Добре! Кажи, че ме обичаш!

Пауза.

- Да, пак! Не, не като дойдеш! Веднага!

Стана ни досадно и продължихме да си говорим.

- И? Има ли някой до теб сега?

Тя се усмихна свенливо. Погледът и се зарея някъде...

- Не. В магазина дойде нов колега. Много е чаровен. Всички колежки са луди по него. Идеален е... само в края на работният ден започва леко да накуцва. А ти? Сама ли си? Много си отслабнала.

- Да, тичам в парка. Един път паднах и навехнах глезена си. Един мъж... ми помогна и ме откара до нас. Имаше такова чувство за хумор, че забравих всякаква болка.

- Да, това е най-важното в един мъж, освен красотата!-възкликна Яна.

- Глупости! Ако е тъп или нечистоплътен, или нещо друго, красотата му няма да компенсира нищо.

- Някъде бях чела, че е добре да се омъжиш за красив мъж, защото когато магията отмине, да ти е приятно поне да го гледаш.

- Ако магията не отгледа обич преди да си отиде, Яна, красотата ще остане като картина. А картините, знаеш... се гледат отдалеч.

Пък... ако магията е свършила, след това ще ти стане противно. И магията, и той, колкото и красив да е...

- Ех, винаги говориш сложно, Габриела! Не мога да те разбирам понякога. Добре де, трябва и да е умен!-почувства се виновно тя.

- Ами, ако ти не си достатъчно умна, как ще разбереш колко умен е той?-усмихнах се аз-Кажи, какво още трябва да е идеалният мъж за теб?

- Симпатичен-погледна ме крадешком-с хубаво тяло, добър, грижовен, да не пие...

Аз не издържах и се разсмях бурно.

- Какво казах пак?

- Няма идеални хора, Яна, но има такива, с които идеално си пасваме.

В този миг синът и връхлетя при нас и я задърпa:

- Мамо, мамо, искам на онази катерушка! Ела да ме качиш, моля тееееее!

Ние погледнахме по посока на детската ръчичка и...

- Той е!- стана от пейката тя.

Изправих се и аз и бузите ми запламтяха. Той е. Накуцваше и приближаваше към нас. Не го бях виждала да куца в парка. Господи! Ами сега? Какво да кажа?! Синът на Яна се бе стрелнал нанякъде и двете с нея стърчахме смешно опитвайки се да не гледаме към него.

Той вървеше право към нас. Усмихваше се! Усмихваше се толкова, толкова....

Изведнъж промени посоката и... Погледът ми продължи... и стигна пейката до нас. Жената с телефона рисуваше нещо... Беше отметнала красивата си дълга коса настрани и се усмихваше. Поглеждаше по посока на него с крайчеца на окото си и продължаваше да рисува, преструвайки се, че не го е видяла. Той приближи към нея и мина зад пейката. Наведе се и я целуна по тила.

Тя се засмя звънко, а смехът и се разпиля навсякъде. Протегна ръце, листата от блока и паднаха на земята... обви лицето му с ръцете си, наведе глава назад и прошепна

- Целуни ме...

Ние с Яна някак си успяхме да седнем на пейката и едва тогава осъзнахме, че сме харесвали един и същи мъж. Беше отвратително конфузно. Тишината биеше в сърцата ни. Никоя не можа да каже нещо, дори и лицемерно. Тогава той седна до жената на пейката и тя стана. Приклекна пред него и започна да навива крачола на панталона му. С Яна дори не се спогледахме. Отдолу се показа протеза. Жената я освободи и започна да масажира половината му крак. Той не и позволяваше, жестикулираше и не спираше нещо да говори, но аз не го чувах...

Яна тръгна към синът си. Вятърът я изпрати с купчина изсъхнали есенни листа... които сякаш

пометоха следите и. Три балона пълни с хелий отлетяха към небето...

- Виктория!-извика жената.

- Да, мамо!-отвърна момиченце.

- Тръгваме си.

- Нееее, още малко! Няма!-погледна сърдито тя към майка си.

- Татииииииииииии!!!- втурна се тя към мъжът и го прегърна силно.

- Здравей, принцесо!

- Какво ми носиш?

- Ягоди-отвърна той.

- От слънчевата фея ли са?

- Да, миличко-сложи я на раменете си-Да тръгваме, става ли?

Тя кимна с глава, а очите и искряха като звездички.

Беше от онези есенни дни, в които ти става тъжно заради самия сезон. Започваше да се свечерява, тръгнах към вкъщи. Май щеше да вали...

Беше неделя и... опаковките от вафли, сладоледи и разни други неща скърцаха по асфалта. Лекият все още вятър ги подухваше и те се събираха в някой ъгъл или около кошчетата за боклук.

Жената хвана мъжът под ръка и тръгнаха.

- Беше ми обещал нещо-сръга го с лакът тя и се усмихна.

- Стига, де! Ще изпусна детето! Какво съм ти обещал?

- По телефона. Не помниш ли? Но... искам да е с други думи. Да не е шепнещо, да не е на шега, а съвсем сериозно.

Напуши го смях, но се удържа, защото знаеше, че тя няма да го разбере.

Все още недоумяваше как успява в един единствен момент да го ядоса и да го умили едновременно.

- Ще ти го кажа довечера-отвърна той.

- Така ли?! Добре, приема се.

Беше от онези есенни дни, когато слънцето успяваше да се промъкне през облаците и гъстите корони на дърветата.

За да те помилва...