Insomnia

За да не забравя колко те обичам...

Ден 1

    2.30 през нощта. Дебелянов, малко свещи и много сълзи. А си мислех, че съм го преживяла. Явно не съм, обаче. Не ми е тежко. Не ме боли. Просто стоя и се взирам в белия таван, а пред очите ми минават образи, образи. Спомени, спомени. От много нощи не съм психясвала така. Много време мина от последния път, в който бях близо до теб. Но ти продължаваш да си там, от другата страна на леглото, втренчил се тъжно в мен. И не мога да избягам. По никакъв начин. Не искам да бягам от теб. То е все едно да избягам от себе си. А да бягам от себе си е безполезно. Все ще се върна... при себе си. Философстване в 2.40 през нощта. Любимо занимание.

    Таванът си е все така бял. Имам чувството, че скоро ще пробия дупка в него с погледа си. И ще стане една такава голяма, черна, обгорена. Като сърцето ми. Тихо, тихо.

    “Carry on and I will forever…”

    Музиката е спасението от мислите ми. Не че ме нараняват. Просто не ме оставят да спя.

Ден 2

    2.30 през нощта. Scorpions, малко червено вино на дъното на чашата и много самота. Слушат ми се Floyd, но не смея да си ги пусна. Страхувам се колко надълбоко в музиката ще потъна. Освен това Scorpions ми напомнят... Чувствам се уморена. Още не много, но уморена. Утре пак трябва да стана сутринта и да бъда добро дете. И никой не трябва да забележи, че нещо ме мъчи. То и не ме мъчи. Нищо не ми е. Просто вече започвам да сънувам наяве. Щом толкова ярко усещам ръцете ти, обгърнали лицето ми. Или може би вече наистина полудявам. Би било нещо ново. Всъщност „еенето” на нещата е пряко свързано с „тетаковостта” им. Или не беше така. На републикански кръг по философия няма да отида. Не се тревожи, тя е по- добрата от двете.

    Боже, какви глупости си мисля... Не че нещо. Просто не ме оставят да спя.

Ден 3

    2.30 през нощта. Разпръснати по масата моливи, малко трева и много празнота. Уплашена съм. Има нещо в тъмното при мен. Дебне ме, чака. Иска да ме хване. Но аз няма да му се дам. Още не съм те забравила. Ти ме пазиш. А аз пазя теб. Но не можах да те опазя. Ти пак си наранен. Ето, може би това ме мъчи. Може би това не ме оставя да спя. Все пак мисълта, че ти не си добре, не е полезна за мен. Бих предпочела аз да горя в студеното.

    Не съм вече част от живота ти. С това се примирих. Така де, накарах главата си да се примири и да спре да те чака. Не ми пречи, че те няма. Просто не ме оставя да спя.

Ден 4

    Усмивката на детето в ъгъла. Малко тъжна, малко уплашена и много самотна.

    Разхвърляните по масата листове. Неуспешни опити да ти напиша писмо. Мога ли да ти кажа какво чувствам? Разбира се, че не. Ти искаш Другата. Господи, дори сега, когато те е разбила, когато е взела всичко от теб, когато те е разпиляла.

    Димящата цигара в пепелника. Трябва да го изхвърля. Но в него, там някъде, под моите, е фасът, който ти забрави.

    Съвсем откачих. Чак почнах да пиша стихове с надеждата да ги видиш и да чуеш безмълвния ми зов. Жалка.

    Измачканите чаршафи. Още помнят аромата ти. Дори след толкова време.

    Чашата вино на масата. Червено като кръвта ти. Като моята кръв, която ти разля, без да се замислиш.

    Нашето минало бъдеще. Толкова ярко грее сега. Не че ми липсва. Просто не ме оставя да спя.

Ден 5

    Виждам вече неща, които не съществуват. Абсолютно будна съм. Пред мен е изгряващото слънце, а аз виждам демоните на отминалите мигове да го обгръщат в облаци.

    Слушам Floyd отново. Плаче ми се, а сълзите не идват. Очите ми са пресъхнали и всичко се е насъбрало на лепкава буца в гърлото ми.

    Не, стига толкова Floyd… Blinded by science… I wonder where that madness is leading…

    В теб ли е причината за моето безсъние? В теб ли е причината за моята лудост? Сигурно ти си всичко. В теб са всичките въпроси и отговори. А онова време, което изтече между пръстите ми? Онова време, в което те имах? В което заспивах всяка нощ в ръцете ти? В което ме обичаше? То е безвъзвратно отминало. Не че страдам за него. Просто не ме оставя да спя.

Ден 6

    Insomnia. Полудявам! Sail away… to the other side… Чувам гласа ти в главата си. Думите не стигат да те нарисувам. Само един поглед е достатъчен да пламне отново огънят. А го загасих с толкова много болка. Моля те, спри! Не се взирай в очите ми! Там няма да намериш, каквото търсиш. Твоя съм още. Година и половина бях и още съм. В ничии други ръце не намирам успокоение. Но какво да ти дам още?! Нямам нищо вече! Дадох ти душа, тяло, усмивки, целувки! Дадох ти очите си. Дадох ти ръцете си. Дадох ти таланта си. Дадох ти музиката си. За мен нищо не остана. Само прашен, престоял кръстопът, на който се гърча. И не знам накъде да поема. Искаш ли го? Твой е. Дадох ти всичко. Дадох ти себе си. В мен е празно. Нямам какво да дам. Ето, давам ти безсъние!

Ден 7

    Нощ незабравима. Нощ жадувана, очаквана векове. Ти и аз. Аз и ти. Светът се върти. Не знам... не вярвам... ти ли си това или е моето преуморено от безсъници съзнание. Ръцете няма да спрат да те докосват. Очите няма да спят, жадно ще попиват всяко твое движение, всеки твой поглед. Устните няма да мълчат, ще стенат тихо и болезнено името ти.

    Господи, не спирай, моля те! Гали ме! Довърши ме! Убий ме в тази сладка прегръдка! Моля те, убий ме, за да няма студено утре без теб! Вземи ме цялата! Отнеси ме на другия край на света! Далеч от всички останали. За да мога да бъда просто прашинка в ръцете ти. За да живея вечно в сърцето ти!

    Измъчвай ме! Усмихвай се! Притискай опънатото до болка тяло до теб! Притискай го силно! Да попие аромата ти, за да си винаги около мен! За да не те пусна да си отидеш отново.

    Изгаряй ме с тези сини- зелени очи! Изгори ме! Нека остане само пепел. Топла, пулсираща, запазила светлината на докосването ти...

    Боже, звуча като чалга песен...

    И етО, ти тихо изпъшкваш и се отпускаш отгоре ми. И аз се сгушвам в теб - малка, изгубена, щастлива. Свивам се като ранено животно в ръцете ти и полагам блажено глава на това толкова любимо и толкова бленувано рамо. Искам да ти кажа: „Обичам те!”, но има ли смисъл? Ти и без друго си го знаеш. Защо да усложнявам всичко. За теб това е просто една нощ. Една нощ, която бързо ще се изтрие от паметта ти. Както бързо се изтри и образът ми.

    Но там, до теб, когато съм сгушена между огнените погледи, няма минало, няма утре. Има само този момент. И полумъртвото безсъние. Не че нещо. Тази нощ не искам да спя...

14.02.2009 г.

между „Младост” и „Люлин”