Insomnia
За да не забравя колко те обичам...
Ден 1
2.30 през нощта. Дебелянов, малко свещи и много сълзи. А си мислех, че съм го преживяла. Явно не съм, обаче. Не ми е тежко. Не ме боли. Просто стоя и се взирам в белия таван, а пред очите ми минават образи, образи. Спомени, спомени. От много нощи не съм психясвала така. Много време мина от последния път, в който бях близо до теб. Но ти продължаваш да си там, от другата страна на леглото, втренчил се тъжно в мен. И не мога да избягам. По никакъв начин. Не искам да бягам от теб. То е все едно да избягам от себе си. А да бягам от себе си е безполезно. Все ще се върна... при себе си. Философстване в 2.40 през нощта. Любимо занимание.
Таванът си е все така бял. Имам чувството, че скоро ще пробия дупка в него с погледа си. И ще стане една такава голяма, черна, обгорена. Като сърцето ми. Тихо, тихо.
“Carry on and I will forever…”
Музиката е спасението от мислите ми. Не че ме нараняват. Просто не ме оставят да спя.
Ден 2
2.30 през нощта. Scorp ...