ИНТЕРВЮ
Като метеоритен прах нахлуха в света ми неканени думи, неповикани нахалници, някога обичани или разни, презрени. Едни се изпокриха зад книгите и занадничаха с прашните си муцуни от рафта. Други крещяха, врещяха, дупеха се и се лезеха. Някои кокетничеха и се хилеха измамливо. Тези скромните - като Хляб, Мама, Понякога, Може Би и Не Питай – си мълчаха скрити в ъгъла. Изведнъж, отнякъде долетя нещо страховито и викна: - Пресконференция!!! Приличаше на тежката преса, в един завод с тежък въздух.
- Интервю-ю-ю… - се провикваше до него и смешноватото денди, което посочи нещо неопределено…
- Това е Разпит - просъска един полицай или милиционер, все едно, но пазител на реда и любител на силабическото стихосложение. По закон има право и на реда и на стихосложението.
- Познаваш ли Живота? - строго попита следователят и остави някаква миризлива следа, но без посока - Аз съм близнакът на Живота - промърмори скромният младеж, който приличаше на таралеж, с прякор Ежедневието. А някаква си баба, с дълъг нос и ръждясала коса за косене, се промъкваше и хихикаше - Смъртта, какво ще кажеш за смъртта???
- Аз имах само някакъв си грип… а тя… Смъртта – Ти си нахалница!!! Подлярка… - Аз съм спасение… - протегна костеливата си ръка и се появи тунел, със странна, неонова светлина накрая.
- При мен, без тези номера!!! - викнах аз - През тунел, все един и същи, отиват и се връщат от онези светове, вече кои ли не.
- Боже, направи за всеки по един самостоятелен тунел, с индивидуална характеристика и с различни светлини , като имаш предвид политическата принадлежност. За тези, с лошия навик да си сменят принадлежността, накъсай парцали от дъгата и ги налепи на изхода към Оня свят, за да ти излезе по-евтино.
- Боже, Господи (не става въпрос за Божко от махалата), не искам да ми се разсърдиш, че преди седмица те понижих във водопроводчик и те молех да спреш горещата вода в банята, защото аз в уплахата съм въртяла крана в обратна посока. А преди няколко дни те вкарах в ролята на електротехник. Но никога не съм те превръщала в сводник, както често правят. Искат да им оправяш любовните и креватни истории, а още по-често те третират като ония от черното ТОТО. Все те молят за печалби. Ето, още преди да се извиня, онези, нахалните пак зажужаха... Няма спасение от тях...
Читателят се сопна – Та аз, още колко други думи мога да прибавя!!!
- Разбира се, Читателю, ние всички, цял живот, правим само това… добавяме към недовършеното от другите и ако в суматохата вмъкнем нещо свое, че и да се запомни... дано доживеем…Сега пък, идва онази грациозната. Тя е тайнствена и с маска лицето. Върви между Живота и Смъртта…
- Познах те, но защо не остаряваш – попитах я…
Отвърна ми:
- Нали съм Любовта...
- Достатъчно - провикна се някакво си разноцветно, въртеливо същество. Бях без коментар за него. Не намерих необходимата дума...
- Аз съм Критикът… представи се той.
- А, ти ли си, Тарикат такъв…
- Като изрекох Тарикат, изпод кревата се показа оня, вечно нелегален, остарял Гаврош, притичал пак от някоя си барикада…
- Скрий се !!! Не се залъгвай!!! Наново ще те опандизят - изкрещях и едната стена се превърна в решетка като тези, които си правят на балконите.
- Стига, стига… - крещеше въртоглавият многоцветко.
- Закривам тази преса…казах това и погледнах към тавана. Там видях едно съвсем малко облаче… останало от моето детство…Мечтата ми, Мечтата ми – развиках се аз и му замахах с вече остаряващите си ръце. Но облачето се промъкна през ключалката и излетя навън. Както винаги, погнах облачето. То беше една моя Мечта.
- Какъв е смисълът? Смисълът ме интересува – гневеше се Критикът.
- Ти, драги, влез в тунела и там накрая, малко преди Рая, като ти светнат, ще разбереш и смисъла.
Дойде моят любим палячо поклони се и каза:
- КРАЙ!!!
КОМЕДИЯТА СВЪРШИ!!!
.
Wali (Виолета Томова)
-
© Виолета Томова Todos los derechos reservados