Не съм планирала точно такова продължение на историята, но то се случи и се   чувствам отговорна след като споделих началото, да те осветля как още един път с е сблъсках с необикновен литературен образ в реалния живот. Този път не беше старица, а циганка – гледачка на ръка и на к`вото дадеш или имаш под ръка.

             Но да започнем отначало. Седях си безметежно в кантората и нямах никаква особена работа, която да не търпи отлагане до другия ден. Редях си пасианс Спайдър, щото както си разбрал не съм от онези хора, които използват всяка свободна минута за самоусъвършенстване и четат съдебна практика, коментар на някой закон или просто се ровят  в нет-а за всички видове правна информация. А ако майка ми чете това, щеше да каже с нотка на разочарование в гласа “Защо бе,  пиленцето м,и си губиш времето с нестойностни неща?” “Защото, мамо, първо  ми писна да съм принудена да контактувам с тъпи хора,  второ  ме мързи невероятно много и трето доказано е,  че дори когато изглежда че не вършиш нещо полезно, в мозъкът ти протичат едни особени процеси, които ти помагат да се концентрираш по-лесно и го тренират за сериозната част от животаJ”  След това лирично отклонение тип оправдание на пубер, е  необходимо да поясня, че сезонът е пролет и събитието се случва около 2ч след обед. Та размазвайки се пред монитора чувам, че   някой   влиза в предверието. Не очаквам никого. Чувам   стъпки, но не забързани, а някак неориентирани. Мисля си “Пак някой го е загазил и сега го е срам да си признае пред мен – великия адвокат”. Отивам до вратата да посрещна заблудилата се овца и да й даря просветление и   виждам някаква циганка с лъжици в ръка. УЖАС! Толкова много ги  мразя, че ми идва да й дам начален през вратата. Ама нали требе да съм вежлива, да не гоня клиентите си в зората на кариерата си, щото нали не се   знае откъде ще се усмихне щастието. И поздравявам учтиво. Що ли се хабя, тя веднага ме прецени и ме подхваща с тежката артилерия.

            - Отбих се при теб (на ти ми говори директно, но даже не се учудвам), щото продадох тука едни лъжици и викам айде и на тебе да ти предложа, че са много добри – не  загарят.

            Айде бе, на кого ще е продала лъжици – на моя етаж има една счетоводна кантора и един офис  за недвижими имоти, но в тях работят само мъже – къде ме хвърля по върбите, ама продължавам да слушам, да видя до къде ще стигне и доколко са ми здрави нервите.

            -Не, благодаря, имам си прибори за готвене. Не ми са необходими.

            -Хубави са,  бе момиче, вярвай ми. Ма като не щеш, дай си ръката да ти кажа това-онова. Ти си много хубава и много умна и мъжете се въртят на пета за теб.

            Да бе да. Това, че съм умна и хубава си го зная и без да е необходима  някой да ми го казва. Самочувствието ми е много на ниво. Скуката е проблемът. За мъжете няма  да говорим. На пета се завъртат   в посока кръгом веднага щом реша да водя малко по-друг разговор с тях. Сещаш  се, няма какво да обяснявам. Обаче  съм вече много  любопитна, щото отдавна искам  да се науча да  гледам на ръка – да разчитам линиите по дланта имам предвид, а не  заучените фрази – чака те   мъж с пагони и много пари и т.н. Щеше ми се да  я проверя  колко е в  час. И си подавам ръката

            -Лявата, лявата ако обичаш.

Давам си лявата ръка и тя    започва да нарежда, а аз слушам с наострени уши и се старая да запомня  всяка дума, щото ако каже нещо, което да не  изтълкува вярно, после аз да имам възможност да допълвам.

-         Тука – вика, има бука А – ти си учена жена, виж я.

 И аз виждам буква А. Нищо ново под слънцето, това го  зная откакто се помня.

            -Буква И има също

Добре де и И-то го зная. Кажи нещо във  връзка с тях. Ма не казва.

            -Има идно  дете с буква Г. Аз  се замислям, ама няма, или поне  вече не е съвсем дете. Нещо имала съм връзка с него. Чие е? На близки. На сестра, брат. Нещо такова.

            - Ти адвокат ли си? Нещо ми се вижда, че не е това точно работата ти, ще има друго, за много пари.

Всеизвество е, че адвокатите не са бедни хора, другото  тогава сигурно ще е депутатJ

            -Кой сега е починал в семейството? Няма да ми се подиграваш!

            -Майка ми. Що да ти се подигравам?

            - Кога – има ли три години?

            -Да,  четири даже.

            -Няма а плачеш, тя казва да не плачеш.

            -Знам, аз не плача.

            -Да, да, казва, че те вижда  нощем как се тормозиш и се пазиш да не те чуе детето ти.

            Ебаси, така е, ама може да е случайност. Да е налучкала – кой не страда за майка си…Но не съм казвала, че имам дете. Може да е видяла някоя снимка – имам три на дъщеря   си в  кантората. Както и да е.

            -Ти си много  зле,  моето момиче. (добър ден, и аз това  повтарям, ама…) Имаш мъж до теб, ама си   лягаш сама. Не го обичаш, не ти е добре с него. Но не можеш и да се отскубнеш – църковен брак имаш с него.

Тук  вече ме разби. Това  даже на себе си не съм го казвала. Точно така беше.

-Не ти е лесно с мъжете – това ги спира надалеч от теб. И хем бягаш да  се разделиш с него, хем пак те дърпа. На ти тоя конец, вържи му три възела.

-Ма не искам, аз вярвам много в тези  неща и ме е страх  да не ми се случи нещо лошо после….- замънках аз

-Нищо няма, връзвай – няма да ми се подиграваш.

-Не ти се подигравам,  защо  така мислиш? – за по-сигурно вързах само един възел, разкъсвана от  вътрешни противоречия. Тя взе конеца, върза му един възел най-отдолу  и си замрънка нещо, дето не  го помня, мама звучеше като наричане  за магия.

-Кажи сега коя те мрази?

-Да ме  мрази ли, не зная, аз не мразя никого и не се сещам някой да ме мрази мен.

-Добре, ако сега са се развързали възлите, значи ще се развалила магията,  дето една жена ти е направила, тя и на ходжа е ходила за това – нали знаеш  какво е ходжа?

-Зная,  зная, но коя е тая жена?

-Не ти се дава да знаеш, повтаряй сега след мен..

И ме накара да  повторя една фраза, която не мога да цитирам дословно, но имаше нещо общо      с циганско заклинание. Без жабешки очи и комарови крила, но  в този дух. И възлите наистина се бяха  развързали. Аз, обаче,  нали съм неверник, си казах, че тя е   държала в ръката си чист конец и го е подменила, докато ме е забаламосвала с разни заклинания. Заявих си, че ще я  държа под око. Обаче тя беше приключила. Каза, че ако искам да се развали съвсем магията, да изгоря конеца,  да изсипя пепелта му  в един литър мода и за си полея косата с него, без да я мия  после. И поиска 20 лв за услугата. Това ми дойде в повече. Казах й, че нямам толкова, ама тя не ми повярва. Каза  да дам, колкото ми е от сърце. И аз й дадох 1лв – все пак  всяко представление се заплаща. Тя си тръгна, но аз, водена от любопитство, я последвах. Беше изчезнала в коридора. Направо сюблимира. Логично беше да слиза по стълбите, но я нямаше. Пак    ми стана невероятно, ама си премълчах. Прибрах конеца на един рафт и си казах, че не е редно като една добра християнка, да  вярвам на подобни езически ритуали. Не се осмелявах.